Пламъците нямаше накъде повече да се подклаждат. Паркър започна нападение по всички фронтове. Беше опитал да подразни мен, но аз не хапя. Кайли обаче е друга работа. Тя хапе.
Операторът се завъртя, за да хване нейната реакция, и тя се взря право в обектива на камерата. Мис Макдоналд беше готова за кадър отблизо.
— Ти не искаш правосъдие.
Не изчака отговора му. Качи се на предната седалка и затръшна вратата на колата. Докато аз потеглях, Паркър крещеше нещо в обектива на камерата.
Кайли погазва всякакви правила. И не само това, ами се радва на попаденията.
— Е, как се справих? — попита тя и ме дари с една широко ухилена физиономия. — Мислиш ли, че имам бъдеще в телевизията?
— Направо ме размаза — отвърнах аз и подкарах по Шейсет и седма улица към Парк Авеню. — Но след тази публична изява само се надявам да имаш бъдеще като ченге.
Горен Ийст Сайд в Манхатън е един от най-заможните и престижни квартали на града, но за разлика от „Бел Еър“ в Лос Анджелис, тук богаташите не разполагат с пространство за строеж на разкошни жилища върху великолепни парцели. Недвижимите имоти в Ню Йорк са разположени вертикално, така че дори и апартамент за двадесет милиона долара може да остане незабелязан, ако се намира в сграда на четиридесет етажа.
Това, което се забелязва, са не толкова богаташките жилища като пететажната тухлена къща отпреди войната на Източна осемдесет и четвърта улица между Първо авеню и „Йорк“. От едната й страна имаше химическо чистене, а от другата — жилищна сграда с двеста апартамента. Избелялата й фасада е почти закрита от едно от онези класически аварийни стълбища с излющена боя, които са прикрепени към по-старите евтини жилищни сгради в града.
Точно там открихме Хортън ла Фльор — човека, който очевидно смъкваше процент от статистиката за доход на глава от населението в този иначе заможен квартал.
Позвънихме на вратата във вестибюла на сградата, идентифицирахме се и отидохме до апартамент 1А — първия на приземния етаж. Мъжът, който ни отвори, беше едър, висок над един и деветдесет и влачеше количка с бутилка кислород след себе си.
— Емфизем — обясни Ла Фльор с пъшкане. — Влезте.
Всекидневната му беше компактна, налагаше се да е такава. Ако не броим миниатюрната кухничка и банята, това беше единствената стая, с която разполагаше обитателят. Имаше легло, което служеше и за диван, маса за хранене, която служеше и за бюро, а на стената над нея висеше поставена в рамка грамота за удостояване с военния орден „Пурпурно сърце“.
Погледът ми се спря право върху нея.
— Благодарим ви за службата — казах аз.
— Да — кимна той и това беше всичко.
С тази единствена сричка той даде да се разбере, че се гордееше със саможертвата, която е направил за родината си, но не искаше да говори за това.
В единия ъгъл на стаята бяха струпани пластмасови кутии с купчини стари телефони, кабели и кожен колан с инструменти на кабелджия.
— Работех за телефонната компания и се катерех по стълбовете — обясни Ла Фльор. — Първо бяха „Ню Йорк Тел“, после „Бел Атлантик“, а накрая станаха „Веризон“. Все същите простотии, само табелката на гърдите ти се сменя.
Посегнах към една от кутиите и извадих розов телефон „Принцеса“ с шайба.
— Тези не се срещат често в наши дни — отбелязах аз.
— Това е ранна версия на 701 В, беше много популярен сред тийнейджърките. Беше толкова лек, че се плъзгаше при набиране, затова в по-късните му версии добавиха и парче олово на дъното, за да го държи на мястото му.
— Сега струва ли нещо? — попитах.
— Само за мен. Не си мислете, че съм откраднал нещо от тези боклуци тук. Всичко е отпадък, но ние, телефонните маниаци, сме така. По цял ден такова оборудване ти се мотае из ръцете и когато на нещо му мине времето, просто ти се иска да си запазиш едно-две. Хати все разправяше, че телефонните техници са боклукчийски плъхове, но това е част от моята история. Имах повече, но раздадох някои от тях, когато се преместихме в тази дупка. Мразя я, но това беше всичко, което можехме да си позволим, а и беше на няколко крачки от работата й.
На масата имаше черно-бяла снимка в рамка на двойка младоженци — Хортън и Хати десетилетия преди кислородната бутилка и бруталното убийство.
— Тя е била красива — каза Кайли и взе снимката в ръце.
— Съжаляваме за загубата ви.
— Съмнявам се, че сте тук за това — каза с равнодушен тон Ла Фльор.
— Разследваме убийството на Себастиан Кат — каза тя.
— Защо? — попита той.
— Ние сме от отдел „Убийства“, това ни е работата.
— Знам каква ви е работата, госпожичке — отвърна той, — но защо сте тук? Някакъв отмъстител го е убил и го е снимал на видео, така че целият свят да разбере какво заслужава Кат. Край на историята.
