Възмездие полностью

— Не и за нас — отвърна Кайли. — За последно Кат е видян жив във фотостудиото си на Осемдесет и седма улица. Асистентът му казва, че се е прибрал у дома около шест. Пощенската му кутия е празна, така че сме почти сигурни, че е стигнал до дома си в онази вечер. В апартамента също имало доказателства, че си е приготвил нещо за вечеря, а след това е изчезнал. Вие живеете в съседния на неговия апартамент. Мислехме си, че може да си спомните дали сте го видели, или чули, да се прибира, както и да излиза след това.

— Не съм — поклати глава Ла Фльор.

— Сигурен ли сте, че не сте чули нищо? — попита Кайли.

— Отговорът ми е, че не съм — повтори той. — Но дори и да бях, нямаше да ви кажа. Това перверзно копеле уби жена ми. Случи се само девет дни преди петдесетгодишнината от сватбата ни. Девет дни… Казвах й да не се съгласява да свидетелства — добави той и дишането му изведнъж се затрудни, така че се наложи да поеме по-дълбоко въздух от кислородната си бутилка.

— Разбираме какви са чувствата ви към Кат, но укриването на доказателства е престъпление — каза Кайли.

Той се разсмя.

— Нямате никаква представа как се чувствам — каза той. — Колкото до заплахата за престъпление, само ме карате да се смея. Хазмат е на свобода, а от вас, ченгетата, се очаква да го намерите. Ще изглежда много добре в докладите ви, ако единственият арестуван по случая е само един ветеран от Виетнам, чиято съпруга е била убита и който се придвижва наоколо, влачейки апарат за изкуствено дишане след себе си. Давайте, госпожичке — предизвика я той и протегна двете си ръце напред, — сложете ми белезниците.

— Хортън — каза Кайли и се дръпна назад, — нали мога да ви наричам Хортън?

Той я изгледа и в погледа му проблесна гняв.

— Не. Не сме стигнали дотам, че да си говорим на малки имена.

— Добре тогава. Господин Ла Фльор, не сме тук, за да ви арестуваме, но там навън вилнее убиец, който си е присвоил правото да въздава…

— На колко години сте? — прекъсна я Ла Фльор.

— На тридесет и четири.

— Не сте достатъчно възрастна, за да помните Бърни Гьоц, нали? — продължи той. — Беше през осемдесетте. Гьоц беше пребит в един от подлезите на метрото от три хлапета — пънкарчета. Някакъв полицай, който не бил на смяна, успял да се намеси и да задържи едното от тях, но другите две избягали. Хлапето, което било арестувано, прекарало почти наполовина по-малко време в полицейския арест, отколкото Гьоц. Наполовина! А след това повдигнали обвинение на това малко лайненце за дребно хулиганство — било раздрало якето на Гьоц. След това Гьоц подал документи за разрешение да носи оръжие. Минал през редовните канали и знаете ли какво станало после?

— Молбата му била отхвърлена? — предположи Кайли.

— Точно така — отвърна Ла Фльор. — Няколко години по-късно Гьоц се озовал в друг подлез, където четирима младежи с качулки отново се опитали да го пребият и ограбят. Само че този път бил подготвен. Майната му на разрешителното, Гьоц се бил сдобил с пистолет тридесет и осми калибър. Бум! Бум! Бум! Бум! Изпозастрелял ги и четиримата.

— Случаят е известен, господин Ла Фльор — каза Кайли. — Знам за него.

— Значи знаете и как завършва — отговори той. — Едното от хлапетата стигнало до инвалидна количка. Останалите три се възстановили от раните си и се върнали към престъпния живот — грабежи, изнасилвания, такива неща. Но Гьоц, горкото копеле, беше обвинен в незаконно притежание на оръжие и лежа в затвора. А сега, детективи, кажете ми — кой в случая е лошият и кой точно е жертвата?

Не му отговорихме. Той определено не търсеше отговор от нас.

— Нарекоха Бърни Гьоц „Отмъстителя от метрото“ — каза Ла Фльор, — а мнозина го смятаха за престъпник. Не и аз обаче, за мен той е герой. Същото важи и за човека, който е убил Себастиан Кат. Повярвайте, ако бях с двадесет години по-млад и ако можех да дишам без проклетата кислородна котва, която мъкна след себе си, аз сам щях да очистя проклетото копеле.

Той взе сватбената снимка и се взря в образа на жената, която беше негова съпруга петдесет години без девет дни.

— Това е всичко, което имам да ви кажа. — Той кимна с глава към вратата. — Можете да си вървите.

Противно на навиците си, оставих визитната си картичка на мястото, където беше стояла снимката. Вероятно щеше да се озове в боклука още преди с Кайли да сме стигнали до колата.

— Той знае нещо — каза Кайли веднага щом бяхме достатъчно далеч, за да не ни чуе.

— Единственото, което знае, е как да те държи настрана… госпожичке — отвърнах.

— Оставих стареца да говори, защото е ветеран от войната и защото жена му е била убита — отбеляза тя. — Ако беше с четиридесетина години по-млад, нямаше да се държа толкова меко.

— Колкото и меко да се държа, с Хортън все пак не си заговорихте на малки имена.

— Добре де — сви рамене тя, — може и да съм го притиснала малко повече от необходимото, но трябва да признаеш, че той наистина знае нещо.