Възмездие полностью

— Дневникът на сина й Енцо. Намерих го заврян зад едно чекмедже на бюрото, когато разчиствах твоята стая.

— Това… това е невъзможно!

— Нещо не е наред ли? Да не би да съм направила нещо нередно?

Мозъкът му препускаше на бързи обороти. Майка му нямаше как да се е добрала до дневника, защото той беше у него. Можеше да се закълне, че е у него.

През онази дъждовна нощ на 2001 година беше прочел всяка страница. Спомняше си, че тогава си мислеше: „Ако хората в този тефтер знаеха, че аз съм този, който извади Енцо Салви от рекетьорския бизнес, щяха да ми спретнат адски добро тържество!“.

Само че нямаше как да каже на никого. Не можеше обаче и да се реши да го изгори. Беше на шестнадесет и коженият тефтер със златния обков, принадлежал на Енцо Салви, беше негов трофей. През годините беше мислил да го унищожи, но не можа. Той беше символ на това, което бе постигнал още като момче. Представете си колко по-могъщ можеше да стане.

Естествено, беше опасно да го задържи, но Гидън никога не беше бягал от опасностите. Така и не беше казал на Дейв, че дневникът все още е у него. Дейв щеше да се вбеси. Но през всички тези години той не беше изпитал съжаление нито за миг — напротив, беше доволен, че го е запазил. Ако някога все пак усетеше вина за убийството на Енцо, подробностите в тефтера бяха живото доказателство за престъпленията на онази отрепка.

Преди няколко години, когато се беше изнесъл от дома на майка си, беше събрал всички свои вещи, които искаше да запази. Можеше да се закълне, че е взел и дневника. Онази нощ беше пил, но въпреки това беше сигурен, че го е натъпкал на дъното на един от онези кашони, които все още стояха неразопаковани в килера в новия му апартамент. Трябваше да е там! Просто трябваше!

— Гидън? Слушаш ли ме? — попита майка му. — Зададох ти въпрос.

— Какво, мамо? Не те чух.

— Казах, че се надявам да не съм направила нещо неправилно. Върху книгата беше написано името на Енцо, затова я предадох на отец Спинели, който пък я дал на госпожа Салви. Синът на бедната жена беше убит, когато бе едва на осемнайсет.

— Не, мамо, не си направила нищо лошо.

— Знам, че тези Салви са замесени в цял куп съмнителни дейности, но това не се отнася за майката. Тя винаги идва на служба в църквата и организира онези огромни партита за целия квартал. Мислех, че мога да направя за нея поне това, да получи възможност да се докосне до починалия си син. Един господ знае как това нещо се е озовало сред твоите вещи.

— Постъпила си добре, мамо — отвърна Гидън. — Благодаря, че ми каза. Сега трябва да вървя.

— Знам, знам, зает си да си живееш живота, но може би все пак ще намериш време да ни сместиш, мен и Шърман, за някоя вечеря?

— Обещавам — отвърна Гидън. — Обичам те, мамо.

Затвори телефона и притисна лице в разтворената си длан. Нямаше нужда да проверява кашоните в килера. Някак си се беше прецакал. Беше оставил тефтера на Енцо в къщата на майка си и тя го беше предала на семейство Салви.

Гидън се изправи. Сега Салви ще тръгнат след мен и Дейв.

Задната врата се отвори и Дейв излезе от гаража.

— Ей, Гид, какво става?

— Нищо — отвърна Гидън. — Просто обичайното глупаво обаждане от мама. Нали я знаеш: „С коя излизаш?“, „Не работи толкова много“, като цяло нищо важно.

— Беше страхотен там вътре с крушата. А това с кучетата си беше направо отлично попадение. Тя ще се пречупи всеки момент.

— Мисля, че си прав — каза Гидън. — На ръба е.

— Нека да й дадем още двадесет и четири часа вътре и да се върнем mañana21 — предложи Дейв. — Дотогава със сигурност ще е готова да разкрие цялата си гнусна убийствена душица.

— Добра идея — съгласи се Гидън.

Няма смисъл да казвам на Дейв за семейство Салви още тази вечер. Той ще се побърка. Нека първо да пречупим Рейчъл, после ще се разправяме с мафията.

Въпреки факта, че разполагахме с най-съвременни технологии за разследване, двамата с Кайли прекарахме останалата част от деня в битка с бюрократични спънки, създавани от Областната прокуратура на Ню Йорк и Градската пробационна служба.

В 5:00 вечерта отидохме да докладваме на Кейтс.

— Четирима души от пробационната служба са знаели накъде е тръгнала Рейчъл О’Кийф, когато е напуснала ареста — казах аз. — Бройката в Областната прокуратура е поне осем.

— Поне осем? — учуди се Кейтс. — Не можете ли да установите точния брой?

— Опитахме — отговори Кайли, — но все пак си имаме работа е правоохранителна служба.

— Разпитахме и снехме от подозрение всички от Градската пробация, като успяхме да намерим и шестима от хората в Областната прокуратура — поясних аз.

— Значи ви остават още двама.

— Не съвсем. Сътрудниците на областния прокурор са излизали на групов гуляй онази нощ и трима от тях признават, че „са споменали по нещичко на някого, на когото може да се има доверие“, така че бройката нараства до петима души, които трябва да свалим от подозрение.

— Трудно ли е да бъдат намерени? — попита Кейтс.