— Ние разбрахме само защото инкасаторите от Източната част започнаха да питат къде са парите. Десет дни след като изплатихме разписка, подписана от един играч за сто процентов кредит, не получихме чека и инкасаторите тръгнаха да си търсят парите. — Той бръкна във вътрешния си джоб — Тук имам четиринадесет разписки. Най-голямата е за 60 000 долара, а най-малката за 43 000 долара. Общо 722 085 долара. Бедата е в това, че когато инкасаторите отиват да получат парите, играчът, подписал разписката, се оказва починал от простуда или от нещо друго преди подписването, или пък бил в Европа или на друго място, откъдето не би могъл да подпише документа във Вегас. Всеки отделен лист е заверен, такива са правилата на заведението, от Луис Пало и от касиера — Маркси Хелър. Всеки отделен лист, сам проверих. За всяка дата, на всеки лист. И така през цялата десетдневна почивка, която управителят на казиното Джак Реймън взе за първи път от три години. Когато Реймън излезе в отпуска, шефът на смените, който е и заместник-управител на казиното, пое работата. Това бе Луис Пало от фамилията. Много опитен в дейността на казиното. Всеки фалшив документ, който той е носил на касата, винаги е отивал у касиер номер три — Маркси Хелър, който е бил агент на Луис в касата. Имали са десет дни на разположение. Десет дни преди Реймън да се върне на работа. Десет дни преди да тръгнат инкасаторите.
— Къде са Луис и Хелър? — попита Чарли.
— Луис е мъртъв — отвърна Винсънт. — Хелър е изчезнал.
— Луис беше проснат на предната седалка в колата си на паркинга, доста зад бара на Престо Чилионе — рече Блустоун. — Трябва да си е уредил срещата там, защото Луис беше твърде подозрителен човек.
— Всички познаваме Луис — добави Винсънт. — Познавам го от времето, когато беше помощник на хладилен камион преди четиридесет години. Дойде при баща ми. Предложи му вярност и приятелство и го помоли да му помогне. Беше подозрителен човек, но никога не забравяше откъде идва хлябът му. Ние му дадохме занаята. Работеше при нас и отговаряше за смените в най-голямото ни казино във Вегас и за всички игрални маси. Имаше решаващ глас върху операциите на кено и слот машините. Беше вторият ни човек в заведението, защото си знаеше работата.
— Дойде като фалирало крупие. Беше толкова добър, колкото и Кон Мак Криъри. Работеше като отговорник на зала и на етаж. Много от раздаващите са твърде тъпи, за да се издигнат нагоре и казват, че губели повече пари за бакшиши, отколкото получаваните като допълнително възнаграждение. Луис можеше да раздава, да извършва финансови операции, да наблюдава банката, да оправя всичко. Той работеше със замах и пипето му сечеше. Успяваше да контролира играчите, затова те винаги се връщаха. Добър във всичко, най-голямото качество на Луис беше умението му да узнае банковата сметка на клиента. Той беше като машина, компютър…
— Искам да добавя — прекъсна го Блустоун — когато беше шеф на смените, а Джак Реймън беше на работа преди да излезе в отпуска, Луис като отговорник на етаж никога не носеше разписката на даден играч на касата и не получаваше парите. Реймън, шефът на казиното, имаше право, но не го ползваше. Той караше лично играчите да ходят на касата и да удостоверяват самоличността си. Ето защо, ако Луис само се бе опитал, дори когато беше заместник-управител, това би изглеждало подозрително и все някой щеше да ми подшушне. Но, ако агентът на Луис е бил на касата, тогава той би могъл да му подаде подправен лист на богат играч, чиято сметка би било възможно веднага да се провери в картотеката. Той и агентът му ще заверят документа и ще го оставят при другите, а неговият агент ще изплати парите на Луис.
— Сега си спомням Маркси Хелър — добави Анджело — Когато беше на работа, носеше сива перука и имаше тъмни торбички под очите, като че ли жена му си държеше там утайката от кафето. Беше голям глупак и обичаше да командва. Устата му бе пълна с корони за 3200 долара.
— Когато казах на татко за Луис Пало — рече Винсънт, сякаш баща му не бе в стаята — той помисли малко и си го спомни. „Не беше слаб човек — каза баща ми, освен когато го ласкаят.“ Луис наистина не можеше да устои на ласкателствата.
Може би, беше по-лош от всички нас. Обичаше дрехите и удобствата. Но през годините, в които баща ми го познаваше, никога не се е проявявал като алчен. Лично аз познавам Луис като смел човек. Той заведе Фуфо Сапере, един маниак, в една баня на Кони Айлънд и така разигра заровете на Пиър Найн, като че ли играеше с ученици. „И така — разсъждаваше баща ми, — ако някой е безстрашен и не е роден за пари и ако на туй отгоре е глупак, как е възможно да измисли такъв готин номер? Тогава? — баща ми сам си задаваше въпроса. — Добре, как стана това? Трябва да е била жена, реши той — само жена би могла да се сети да го поласкае и той ще стане безпомощен“. Разкажи ни за Маркси Хелър, Сирил.
