Чарли слушаше разсеяно. Изпитваше нужда да мисли за Айрин и не можеше да не мисли за нея. „Лекарят в списанието трябва да е прав“, разсъждаваше той. Как иначе би могло да се обясни дали такова страхотно чувство, обхванало двама души, е било изпитвано в подходящо или неподходящо време? Айрин и всяка друга жена, която беше обичал някога, му подсказаха, макар и не много ясно, че могат да му дадат това, което той смътно си представяше, че иска да получи от майка си. Не защото майка му не му беше дала тези неща. Тя не го беше лишавала от нищо. Беше най-страхотната жена в живота му. Той искаше да му се възхищават и тя го правеше. Затова, след като си беше отишла, той искаше същото от жените. Майка му беше заета по цял ден. Искаше му се да има нейната обич и възхищение, да бъде при него винаги, когато пожелаеше. Нещо подобно той усети в първия момент, когато се срещнаха с Айрин. Преди двадесет години бе изпитал същите трепети от Мардел Люпон, откачената стриптизьорка в Ню Джърси Сити. Беше се побъркал по това момиче и историята продължи петнадесет месеца, докато тя се самоуби. В бележката пишеше, че го е направила, защото са я изместили от първото място, но той винаги се съмняваше, защото нещастието стана на следващия ден, след като го подведоха под отговорност за убийството на Бъми Фейн и Бинки — как му беше името?
След случилото се той премисли всичко и реши, че Мардел е била родена и отгледана, за да се самоубие, както всички самоубийци. Но тя беше жена — говореше изящно, звучеше като музика, а майка му, въпреки големите й качества, никога не бе говорила така, защото бе родена и израсла в старата им родина. Мардел го обичаше и му се възхищаваше. Беше по-умна от целия върховен съд.
Повече от всеки друг Мейроуз беше доказала, че лекарят от списанието е прав. Приличаше на майка му и правеше всичко както нея. Тя беше едно мощно съчетание. Мейроуз беше сицилианка с гореща кръв, която имаше нужда да се управлява с цялата мъжка сила, защото понякога си мислеше, че е като дядо си. Тя обаче обичаше да пие, а това не беше хубаво. Една вечер пи много. Вече уморена, започна да се заяжда с него, защото беше танцувал продължително с Вера Бендикино, победителката в състезанието Харвест Муун. После, за да му отмъсти, си тръгна от забавата с някакво момче, което не бяха виждали преди, също къркач, и с това свърши животът й с него. Намериха я пияна в Мексико. Баща й я изпрати някъде за пет месеца. Даваха й нещо, което я караше да повръща всичко, докато загуби интерес към пиенето. Сега не пиеше.
Мейроуз беше страхотна жена, но Чарли знаеше, че дори и да я пожелаеше отново (в продължение на няколко години не беше сигурен дали я желаеше или не), той не би могъл да я има, защото Прици твърде много се срамуваха от постъпката й като сгодена за него. Той я обичаше, защото беше смела, като майка му имаше нежен глас и необятно сърце. Близо десет години Прици я бяха захвърлили просто като счупена бутилка и никой не я бе видял с мъж. Това не значеше, че никога не е била с мъже, но в очите й имаше толкова много тъга, че той смяташе, наложеното й от Прици наказание за прекадено голямо.
Четирите жени в неговия живот, включително майка му, имаха нещо вълнуващо класическо, защото се гордееха със себе си, но те, както и той, таяха някаква болка.
Би могъл да се опре на Айрин и непрекъснато да усеща нейната гордост и наслада от живота, но и мъката й. Може би лекарят от списанието не беше пожелал да каже, че хора, които се влюбват, изведнъж виждат един в друг някаква надежда, че другият ще може да прогони мъката. — Нещо невъзможно. Но, по дяволите, можеше и да е така. Може би заради това той и Айрин се обичаха.
Двете плъзгащи се врати в отдалечения край на стаята се отвориха. Амалия влезе, подкрепяйки малката, съсухрена фигура на Корадо Прици. Следваше ги силно загорял мъж в спортни дрехи, които бяха комично смешни до облеклото на другите в стаята. Амалия заведе стария човек до празния стол начело на масата и внимателно му помогна да седне. Никой не поздрави загорелия мъж, който седна до Чарли Партана, срещу Винсънт и Анджело. Амалия излезе от стаята. Дон Корадо разглеждаше една жълта ваза върху малкия страничен шкаф отвъд дългата маса.
— Всички познаваме Сирил Блустоун — започна Винсънт. — Той е президент на три наши хотела във Вегас и ще ни каже какво се е случило в Казино Латино. Гадни копелета.
Блустоун обясни:
