За честта на Прици полностью

— Първо, кой ще разбере? Бодигардът ли? Тя ще го пречука. Филарджи дори няма да разбере, че тя е в играта. Ще се изплаши. Второ, а то трябва да е първо, тази работа е най-важна. На нея дон Корадо гледа като на свой паметник. Чел ли си някога някой изпълнител или някой caporegime да е получил пет процента от два милиона и половина възнаграждение за дадена работа? За каквато и да е работа? Сто двадесет и пет хиляди долара? Признай си, че не си и сънувал. Работата трябва да се свърши. Това е банката, покровителствана от дон Корадо. Банката, създадена от него, когато идва тук за първи път. Банката, която доведе мен в тази страна. Банката, която допринесе за развитието на целия този бизнес. Той счита, че няма много време и е правилно да приключи последния цикъл от живота си като върне банката срещу десет цента за долар и даде възможност на Едуардо да я направи отново такава, каквато е била. Чарли, послушай ме. Това не е сделка за откуп срещу два милиона и половина. Какво е то? Нищо! Това е само, за да бъде разорен Филарджи. Истинските пари в случая според нас се крият в процеса срещу Филарджи, който ще разори банката до такава степен, че италианците няма да искат да имат нищо общо с нея и ще бъдат щастливи да я продадат отново на нашите подставени лица срещу десет цента на долар. Това означава някъде шейсет-седемдесет милиона долара за Прици, Чарли. Никой никога няма да разбере, че жена ти е била в играта. За Бога, тя няма да напусне четиридесет и първия етаж, докато ти не закараш Филарджи някъде към моста Куинсбъро! Дори другите семейства да научат, че жена ти е участвала в тази работа, майната им. Хората забравят. Така че това няма да има особено значение за честта на Прици. Какво е честта в сравнение със седемдесет милиона долара, нали?

— Добре звучи, Поп. Но на Айрин са длъжни да й платят за това.

— Разбира се. Тя е специалист. Когато изясня въпроса с дон Корадо, че без участието на жена операцията не може да се осъществи, не само ще се съгласи, защото това е разумно, но ще знае, че една жена специалист, една жена, която е дала идеята да изпусне бебето до бодигарда, трябва да получи максимално възнаграждение.

— Колко, Поп?

— Сто хиляди долара.

— Мисля повече. Кълна се в Господа, Поп, струва си сто и петдесет хиляди.

— Не казвам нито да, нито не, защото не зависи от мен. Нека ти се обадя утре вечер.

Айрин почука на стъклената врата към терасата, като им посочи стаята, мърдайки с устни. Поп отвори вратата.

— Господи, та аз имам страхотна манджа за вас — каза тя.

Винсънт седеше с баща си в дома на Сестеро на Бруклинските височини и го слушаше с нарастващо вълнение. Бяха сами. В стаята беше горещо, защото дон Корадо обичаше камината да гори през цялата година.

— Доста дълго страда дъщеря ти. Ах, знам! Ти също страда, но състраданието ни учи, че трябва да издържим докрай. Исус ни учи така. Божията майка е Олицетворение на това. Всяко нещо има край. След почти десет години скитане в немилост, изгонена от семейството, дъщеря ти — моята внучка — поиска прошка, защото мъжът, когото тя озлочести, символично сложи край на ритуалното ни наказание, като се ожени за друга. Сега Мейроуз е свободна и ти си свободен. Аз съм свободен, Честта е запазена. Извиках те, за да те помоля на колене да простиш на дъщеря си и да й разрешиш да се върне у дома. Виж, ето писмото й. Прочети го, Винсънт. Виж колко те обича детето. Може би заради наказанието, което ти й наложи за извършеното прегрешение към честта, и защото знаеше, че трябва да бъде наказана. Иска да се грижи за теб, а ти имаш нужда от това, Винсънт. Твърде дълго живя в самота. Разтвори обятията си. Приеми я. Нека се обичаме един друг. Дните ни са преброени.

Когато свърши, сълзите се лееха по набръчканите му бузи. Винсънт хълцаше. След като се наслаждаваха продължително време на пречистващото и щастливо чувство, Винсънт каза:

— Изпрати ми я, Поп. Заедно ще наваксаме изминалите години. Тя отново е моя дъщеря.

Докато в Бруклин баща й и дядо й обсъждаха загадките на състраданието Мейроуз седеше в офиса на Престо Чилионе, в големия бар, който беше и салон за танци, и старомодна зала за хазартни игри, отвъд западното крайбрежие на Лас Вегас. Тя внимателно постави три снимки върху бюрото пред Чилионе, — класически тип на престъпник от ранните филми, който говореше на безупречен сиенски диалект.

До снимките Мейроуз наброи десет стодоларови банкноти.

— Знаеш коя съм, нали?

— Да, мис.

— Нали ти е ясно, че тези хиляда долара са за теб?

— Да, мис.

— Виждал ли си някога тази жена?

— Беше тук два пъти. Сама. Пи нещо, поогледа и си отиде.

— Кога?

— Преди няколко седмици, може би преди три.

— Когато беше убит Луис Пало, ли?

— Да, мис.

— Престо, слушай. Ще сляза долу за десет, петнадесет минути. Извикай хората си, един по един. Попитай ги дали изобщо са виждали тази жена тук в нощта, когато убиха Луис.

— Разбира се, мис.

Мейроуз излезе от офиса и слезе в бара. Седна на една уединена маса далече от стълбите и си поръча Шърлей Темпъл.

— Какво?