— Да я дадем на ченгетата? — възкликна той пресипнало. Думите стържеха в гърлото му като острие на бръснач.
— Слушай, Чарли — рече дон Корадо, утешавайки го доколкото можеше с алигаторските си очички, — снощи Великият съвет според приетия преди петдесет години правилник ни съобщи от името на всички семейства в тази страна, че в срок от една седмица трябва да предадем убиеца на жената, натиснала погрешно бутона. В противен случай всички семейства ще ни обявят война. Великият съвет изпрати снощи тук Бавози и Лингара, за да ме уведомят. Знаеш ли какво ще ни коства една война? Ще струва живота на семейството ни. Ще струва всичките ни хора и всичко, което имаме. За нас, без семейството, което ни осигурява такъв хубав живот в Америка, всичко останало губи смисъл.
— Какво искате да направя? — попита Чарли.
— Ще трябва да й видиш сметката, Чарли. Ти си единственият, който може да се приближи до нея, за да го направи — отвърна баща му.
— Да я убия? Да пречукам Айрин?
— Мислиш ли, че хората на Ед могат да я заловят и да я предадат жива на полицията — каза дон Корадо. — Те не са способни да го направят. Сега и ФБР е намесено, защото това е похищение. Ако я имат жива, ще я накарат да проговори. Ако тя проговори, те ще натикат всички в затвора. Може и на електрическия стол. И тогава ти, аз, Анджело и Ед ще бъдем вътре. Филарджи ще излезе на свобода. Никога няма да си върнем банката. Нямаме никакъв избор, Чарли. Съществуването на фамилията Прици е в твоите ръце.
— Но дали ликвидирането на Айрин ще удовлетвори полицаите за смъртта на жената, натиснала грешния бутон?
— Филарджи ще идентифицира тялото на убиеца на жената. Няма да има кого да разпитват. Ще получат това, което искат, и всички ще се върнем към работата си.
— Но тя е моя съпруга, падрино — извика Чарли съкрушено.
— Тя е твоя съпруга, но от тебе зависи нашият живот — добави баща му. — Отговори ни, Чарли.
— Една жена, която познаваш едва от два месеца, или твоето семейство, което е твоят живот — рече дон Корадо.
На Чарли му се струваше, че се дави. Ако направеше това, което искаха от него, нямаше да му остане нищо. Какво друго имаше той освен Айрин? Как можеше да убие единствения човек, когото обичаше? Всичко друго — Поп, работата, семейството — беше нещо автоматично втълпявано, набивано, подхранвано и търпеливо насаждано у него. Това беше сицилианският начин на мислене. А Айрин беше неговата необходимост, чувството, върху което се крепеше животът му. Тя беше всичко, което го правеше мъж, единственото значимо нещо.
Може би и той ще остарее, както Поп и дон Корадо. Какво щеше да има, когато остарее, ако направеше това?
Щеше да има куп пари в швейцарска банка. Щеше да има къщи, хора, коли и власт — не негови, а под наем. Щяха да го уважават все повече и повече. Щеше да разполага с копои като Водопроводчика и Кюкъмбърз Четриоли около него, където и да отидеше, и щеше да се сбръчка сред безкрайните разговори за спорт, залагания и подкупи. Щеше да престане да съществува и щеше да вехне, защото всяка минута от всеки изминал ден, докато умре, щеше да си спомня какво беше сторил на единственото същество, което имаше смисъл в живота му. Той щеше да убие нещо повече от тялото на Айрин. Щеше да погуби техните безсмъртни души. Щеше да произнесе присъда над самия себе си — да прекара остатъка от живота си в самота. Това беше лошата страна на нещата. Ако премахне Айрин, ще бъде сам. Никой няма да може да я замести. През целия си живот, както всеки друг, той не беше преставал да търси, надявайки се да открие онзи съвършен образ, който да му пасва напълно, по тяло, ум и дух. И когато беше открил Айрин, той разбра, че е успял, че двамата бяха споени като химическо съединение, чиито елементи взаимно се допълваха.
Какво представляваше Прици в сравнение с нея? Какво представляваше животът му без Айрин? Във въображението си той втренчено се взираше в нейното мило, спокойно лице, което му се усмихваше, изпълваше го, спасяваше го. Знаеше, че въпреки огромното значение на Айрин за него, тя беше жената, олицетворяваща майката, любовницата и партньорката — той щеше да бъде още по-самотен, ако обърнеше гръб на семейството си и не извършеше това, което искаха от него — да я убие, защото той беше създаден от историята на своите предци, от баща си, от дон Корадо, за да стане това, което беше.
