Два дни след като Антон го пуснаха от изолатора на медицинския отсек, седмица след безразсъдната му според Мариана постъпка, стеблата на растенията вече бяха достигнали метър височина, вятърът ги галеше. Тревообразен килим пълзеше от Източниците навътре в пустинята. Между стръкчетата сновяха чудновати бръмбаровидни гадинки с радиална симетрия, някои се опитваха да летят. Матиас беше сащисан от необходимостта да се занимава с многоклетъчни организми.
Пилотът повече не чуваше Музиката.
Екипажът заседаваше в столовата.
– Потвърждавам – рече микробиологът. – Тенденцията е белтъците на всяко следващо поколение организми да се уподобяват на земните. Ще се нуждаем от ваксинация.
– Сега пак ми кажи че не са ни чакали! – подхвърли Патриша.
– Чакали са точно нас? Ха!
– Кого да е. Стига да ги защити от нова екокатастрофа. Което можем да направим, както предложи Фредерик – орбитални огледала за повече инсолация, за да компенсираме изстиването на атмосферата. То и без това ще е бавно.
– Това ли е окончателната ви работна хипотеза?
– Да – взе думата Диего. – Вижте, колеги, животът тук се е зародил преди 6 Ga…
– Кажи го на човешки, моля те.
– … преди шест милиарда години. И от четири милиарда насам фотосинтезата е изяждала парниковия въглероден двуокис, заради което е настъпвало охлаждане и унищожително заледяване. Повтаряло се е хиляди пъти на всеки трийсет и нещо милиона години. Вероятно общ минимум на циклите на светимост на звездите като съпътстващ фактор. Докато накрая биосферата не развила способности на система с висока интеграция… и с капацитет да екстраполира…
– Хайде стига! – възмути се Матиас. – Пак говориш фактически за колективен разум!
– Ами… не бих го нарекъл разум в
– Защо не направо и божествен креационизъм, пфу – сви устни Есмер.
– Повече прилича на истина, програмирането от пришълци, не божества, разбира се, отколкото предположението, че биосферата тук притежава
– Смаян съм, че толкова малко се доверяваш на собствената си наука – скромно сви рамене Диего.
– Просто съм объркан от факта, че възраждащата се тук биосфера толкова целенасочено се нагажда към нашия геном! – изсумтя Матиас и се обърна към Антон.
Пилотът с разсеяна усмивка гледаше през илюминатора. Там слънцата смесваха лъчи върху тревите, които се люшкаха на вълни. Във въздуха проблясваха крилцата на първите пеперуди.
– Капитане, ти започна кашата. Какво мислиш?
– А? За кое?
– Коя от двете хипотези ти се струва по-достоверна? Интегрирана биосфера или намеса на разумни пришълци?
Антон се изкашля, усмихна се още по-широко. Екипажът търпеливо чакаше.
– Мисля, че имаме достатъчно време да научим.
Когато Фантастичното, внедрено в отразяване на действителността, представлява социален процес (изобретение, стихия), който променя познатата ни реалност или поражда неочаквано бъдеще, това може да се определи като социална фантастика.
Огромен е списъкът на произведенията, разглеждащи различни състояния на социума, различни интерпретации на бъдещото общество. Цяла плеяда талантливи писатели от десетилетия развиват темите и подходите за моделиране на едно вероятно антиутопично бъдеще, заложени от „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли, „1984“ на Джордж Оруел и „Ние“ на Евгений Замятин. В този поток, породен от тревожното социално мислене на предупреждението, се откроиха шедьоври като „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри и „Унищоженият“ от Алфред Бестър, „Сънуват ли андроидите електроовце?“ от Филип Дик и неговата екранизация „Беглец по острието“ от Ридли Скот.
