Оливър обаче често говореше за баща си, при това с благоговение и гордост. Не помня точно какво работеше той, заемаше църковна служба — старши съветник на дъблинския архиепископ или нещо подобно. За мен беше голяма изненада, че бащата на Оливър беше такава важна клечка — просто пълното пренебрежение и липса на интерес към сина му бяха смайващи. Онова, което ме шокираше още по-силно, беше фактът, че Оливър имаше брат, по-точно светлоок и русокос полубрат на име Филип, около седем години по-малък от него, който си живееше у дома с бащата и съпругата му и посещаваше началното училище към нашия интернат. Никога не съм ги виждал да разговарят с Оливър или да демонстрират някаква близост. Сякаш изобщо не бяха роднини. Най-ужасното обаче беше, че домът на Оливър се намираше на по-малко от километър и половина от „Сейнт Финиънс“, но на него сякаш му беше забранено да се прибира. По Коледа и през ваканциите той оставаше в интерната с отците. От прозореца на коридора до лабораторията по химия на най-горния етаж на интерната се виждаше домът му. Много, много пъти заварвах Оливър приседнал на перваза, често с моя бинокъл в ръце, да наблюдава как семейството му излиза и се прибира. Днес тази картина ми се струва някак още по-трагична. В коравия свят на мъжкия интернат нямаше място за съчувствие и сантименталности. Ако изпитвахме болка, се учехме умело да я прикриваме.
С Оливър се сприятелихме през втората ми година в интерната. Отношенията ни бяха някак пасивни. Не се избрахме съзнателно. Просто всички други си имаха приятели и компании, а ние бяхме двамата аутсайдери, с които никой не искаше да дружи. Обезобразеното ми лице и болезнената бедност на отхвърления от семейството си Оливър ни поставяше извън всяко училищно общество. Викаха ни „особняците“. Не принадлежахме нито към елитната групичка на популярните, нито на „обикновените“ момчета, не членувахме в нито една банда. Гравитирахме към различните групи, които ту ни вземаха под крилото си, ту ни отхвърляха и ние все се мъчехме да се сближим ту с този, ту с онзи… Смятам, че с Оливър просто си имахме взаимно доверие. В отношенията ни доминираше Оливър, което идеално ме устройваше. Съгласявах се с всичко, което той казваше или вършеше, но тъй като по природа той не беше склонен да нарушава правилата, нито да поема рискове, така и никога не се забърквахме в нищо действително опасно. Той никога не споменаваше белега на лицето ми, а аз никога не отварях дума за майка му. Така поддържахме фундамента на здравото ни приятелство.
Оливър обаче непрекъснато любопитстваше за моето семейство, все ме разпитваше и ме караше по сто пъти да преразказвам случки и анекдоти от ваканциите, които прекарвах у дома. Тъй като нямаше своя майка, той желаеше да научи всичко за моята.
Бащата на Оливър посещаваше училището веднъж на година-година и половина. Седмици преди посещението му Оливър беше кълбо от нерви, стараеше се с всички сили да повиши оценките си и стоеше настрани от всякакви проблеми. Струва ми се, че едновременно копнееше за срещата с баща си и се ужасяваше от нея. Когато майка ми или други родители гостуваха в училището, винаги ни носеха подаръци, най-често домашни лакомства, а по-„готините“ родители подаряваха комплекти дартс, водни пистолети или други оръжия-играчки.
Момчетата, от които се очакваше, че ще споделят с другите донесеното от дома, рязко повишаваха популярността си непосредствено преди посещението на родителите им. Говореше се, че Оливър крие онова, което му носи баща му и отказва да споделя, но аз знаех, че това не е вярно. Баща му никога не му носеше нищо с изключение на един-единствен път, когато му подари томче с псалми.