През декември 1982 година получих от него покана за сватбата му с момиче на име Алис — илюстраторката на книгите му. Много се зарадвах — беше чудесно, че си е намерил издател, а след това е открил и любовта. По онова време майка ми беше болна и лежеше в болница, така че не успях да присъствам на сватбата. Много съжалявам затова — искаше ми се да отпразнувам този щастлив ден с него.
Няколко месеца по-късно получих покана за премиерата на първата му книга. Отначало се пообърках, защото в поканата беше посочено името Винсънт Дакс, но после звъннах на посочения телефон за повече подробности и разбрах, че това всъщност е псевдонимът на Оливър.
На премиерата имаше не повече от десетина-дванайсет души: беше отец Даниъл от училище, двама-трима от приятелите на Оливър от колежа, които също бях срещал веднъж-дваж, присъстваше, разбира се, агентът му, както и някакви хора от издателския бизнес, беше и новата му съпруга Алис. Прекрасна жена — сърдечна и мила. Направи ми впечатление, че макар да беше илюстраторка на книгата, тя през цялото време настояваше, че това е вечерта на Оливър и че сме се събрали да отпразнуваме неговия успех.
Оливър се тресеше от нерви и аз веднага разбрах защо. Чакаше баща си. Уплашеното момче от ученическите ни години, което отчаяно желаеше да впечатли баща си, все още не беше изчезнало напълно. През цялата вечер, докато хората го поздравяваха и той четеше откъси от книгата си, очите на Оливър час по час се стрелкаха към вратата. Най-сетне го попитах направо дали очаква баща му да дойде. Той ми хвърли поглед, който ясно говореше, че това нито е моя работа, нито подлежи на обсъждане. По-късно седнахме на питие в едно заведение и той малко се поотпусна. Попитах го защо е решил да пише под псевдоним. Той отново се притесни, което ме наведе на мисълта, че баща му е настоял за това.
След това срещите ни с Оливър бяха вече само спорадични. Забелязах обаче, че при всеки следващ разговор той ставаше все по-безгрижен и небрежно-снизходително подминаваше всяко припомняне на общото ни детство. В края на краищата окончателно престана да ми се обажда и да отговаря на поканите ми.
Няколко пъти се мярка по телевизията, слушах го и по радиото, но от последната ни среща вече са минали години.
Откакто възмъжах, срещнах Шийла и се роди малкия ни Чарли, често си мисля какво означава да си баща. Моят собствен баща се самоуби от прекалено много работа и така и не присъства в живота на децата си; бащата на Шийла беше общопрактикуващ лекар в Инъштийг и явно се интересуваше повече от пациентите, отколкото от семейството си. Други бащи пък бяха алкохолици и насилници или пък твърде лениви, за да работят и да отглеждат децата си. Никой от нас не е съвършен. Аз се постарах максимално с Чарли и днес той е прекрасен млад мъж, с когото се гордея. Някои мъже обаче не бива да стават бащи. Просто не са скроени за това.
Най-ранните ми спомени са смътни. Мрачна стая в дом с готическа архитектура. През повечето време си стоях сам, но понякога при мен идваше една възрастна дама, хранеше ме и беше мила и добра. Мисля, че името й беше Фльор, а може и аз да съм си го измислил и да съм я кръстил така. Помня как веднъж ми поръчаха да се пазя чист, защото баща ми щял да дойде да ме види, но аз неволно разлях червен сок по ризката си, в резултат на което посещението не се състоя. Фльор беше французойка и навярно съм проговорил френски преди английски. Тя ме учеше да чета по малко и на двата езика. Понякога ме прегръщаше и ме наричаше
Спомням си как баща ми веднъж дойде и Фльор беше доста притеснена. Той се взира дълго в мен, после, дърпайки ме грубо, започна да оглежда косата ми, зъбите ми… Какво ли търсеше? Разплаках се, той се развика на жената и напусна стаята, като тресна вратата зад гърба си.
Фльор ми каза, че баща ми ще се жени за дама на име Джудит. Веднъж я мернах от най-горното стъпало на стълбището. Беше красива и с много светла коса и очи. Помня колко силно ми се прииска да бях русокос като нея. Тя не ме видя, а аз не я заговорих. На сватбата не ми беше позволено да присъствам.
Следващият ми спомен е как Фльор ми стяга багажа и се преструва, че се радва за мен, но очите й са влажни от сълзи. Каза ми, че отивам на страхотно приключение и че вече ще си имам много другарчета, с които да играя. Бях развълнуван, но пред главния вход на интерната си дадох сметка, че Фльор няма да дойде с мен, вкопчих се в краката й и я замолих да не ме оставя там, но един благ свещеник ме вдигна на ръце, отвлече вниманието ми с едно камионче, а когато пак се обърнах назад, Фльор беше изчезнала.