Бях едно от най-малките момчета в училището, но свикнах бързо с обстановката и се успокоих. Бездруго никога не бях получавал кой знае какво внимание, а и бях направо омагьосан от множеството хора в интерната и непрекъснатото оживление и движение там. За разлика от другите момчета, не тъгувах за дома, защото — както вече добре знам — човек не тъжи за самия дом, а за хората в него. Тъгувах малко за Фльор, но не кой знае колко. Не бях сред популярните момчета, не бях и отличник, но се стараех с всички сили. Слушах другите момчета да разказват за живота си с майките, татковците, братята и сестрите си и скоро разбрах, че бащите по принцип са строги, и че сигурният начин да спечелиш благоволението им е да изкарваш отлични бележки.
Но колкото и усърдно да учех, колкото и висок да беше успехът ми, така и никога не успях да спечеля одобрението на своя баща.
През ваканциите не ми беше позволено да се прибирам у дома, така че оставах в интерната с отците. Баща ми ме посещаваше на всеки две години и преди гостуването му и аз, и свещениците трескаво се готвехме да го посрещнем. Те благоговееха пред него, точно както благоговеех и аз, тъй като интернатът беше на подчинение на местната епархия, а баща ми отговаряше за финансирането му. С други думи, той преценяваше дали и кога училището да получи пари — това зависеше изцяло от неговите решения. Аз сядах от едната страна на бюрото на директора, а баща ми заставаше прав зад гърба ми, като отказваше да седне или да изпие чаша чай. Седях възможно най-неподвижно, но не можех да спра ръцете си, които безспир разкопчаваха и закопчаваха копчетата на ръкавелите ми. Отец Даниъл разказваше на баща ми колко добре се справям с учението, дори и това да не беше съвсем вярно. Баща ми обикновено пожелаваше да види бележника ми, задаваше един-два въпроса за здравето ми и си тръгваше, без да ме докосне или дори да ме погледне. Отец Даниъл се смущаваше от това поведение на баща пред сина му и винаги се мъчеше да го извини с някоя шега:
— Татко ти е много зает човек, а?
Отново отец Даниъл ми съобщи, че имам по-малък брат, Филип, роден година след женитбата на баща ми и Джудит. Рус като майка си. Той постъпи в началните класове на училището като приходящ ученик, когато аз вече бях в гимназията. В известен смисъл израсна пред очите ми, тъй като от прозореца на един от коридорите на горния етаж се виждаше домът на баща ми. Аз непрекъснато вземах назаем бинокъла на Станли, сядах на перваза там и шпионирах семейството. Гледах как брат ми излиза и се прибира, как Джудит работи в градината, как тримата се събират на алеята отпред, за да се порадват на новия си автомобил. Искрено завиждах на Джудит и Филип.
Спортните празници бяха особено мъчителни за мен. През първите няколко години действително си въобразявах, че баща ми ще дойде, така че седмици по-рано започвах да полагам максимални усилия — ставах рано, тренирах извънредно. Мислех си, че щом баща ми не се впечатлява от академичните ми постижения, то сигурно спортните ми успехи ще привлекат вниманието му. Отначало печелех награди всяка година, но баща ми така и никога не дойде.
Семействата на другите момчета пристигаха за спортния празник: майките нагласени и така силно умирисани на парфюми, че на човек му се насълзяваха очите, придружени от бащите в лъснатите до блясък коли. Идваха и братята, и сестрите — малки, буйни и весели или тийнейджъри, кисели и намусени, носеха бебетата, накипрени в пастелни цветове, които през половината време ревяха и се тръшкаха. Разбира се, следваха много прегръдки, разрошване на косите и мъжки ръкостискания. След спортните състезания на училищната морава се провеждаше пикник, където семействата се събираха, насядали близко един до друг. През тези дни отец Даниъл полагаше максимално усилие да отвлича вниманието ми от пълната ми изолация, като ми възлагаше задачи от „изключителна важност“. Дори когато не печелех медал, той намираше причина да вмъкне името ми в благодарственото си слово.
Така и никога не изгубих надежда, че един ден баща ми ще си спомни за мен. Представях си как той изведнъж осъзнава колко е грешал за мен и че аз всъщност не съм лошо момче. След това идва в училището, взема ме да живея при него и ми казва, че съм прекрасен син.