И тогава, през предпоследната ми година в „Сейнт Финиънс“, с преливащо от радост сърце видях баща ми да пристига с черния си мерцедес и с Джудит на лявата седалка. Домът им беше толкова близо, че спокойно можеха да дойдат пеш, но явно колата беше символ на успех, който нямаше как да не бъде демонстриран. Паркираха на долния паркинг, а аз се втурнах по алеята към автомобила, сърцето ми щеше да изскочи, не можех да повярвам, че мечтата ми може и да се превърне в реалност. Радостта ми рязко се превърна в тревожен смут, когато видях и Филип да скача от задната седалка; тогава осъзнах, че всъщност баща ми идва в училището заради него, заради Филип. Забавих крачка и постепенно спрях насред алеята. Не знаех дали да се върна или да продължа, но вече беше твърде късно. Баща ми вдигна поглед и ме видя. Кимна ми отсечено и вдигна ръка, като за миг си помислих, че ме вика, но в същия момент зърнах стреснатото изражение на Джудит и осъзнах, че баща ми не ми маха, а ме пъди, давайки ми да разбера, че не съм желан в тяхната компания. До края на деня се преструвах на болен и се бях оттеглил в лечебницата, докато спортният празник приключи.
През последната година не участвах в нито едно училищно събитие, като се оправдавах, че имам да уча за матурите. Спортните празници прекарвах в библиотеката, като се опитвах да не обръщам внимание на съобщенията през мегафона навън, на овациите и смеха. По-късно Станли ме намери: носеше ми торта, която майка му направила специално за мен. Обхвана ме странна веселост и двамата с него си спретнахме бой с храна: грабех шепи пандишпан и сладко и замерях с тях Станли, стените, лампите и портретите на бившите директори. Смяхме се до припадък, но веселостта ни не беше еднаква. Моята граничеше с истерия.
Тогава Станли ми беше приятел, истински приятел. В гимназията вече знаех, че съм различен от другите деца. Те си приказваха за ваканции, за братовчеди, за разправии със сестрите и братята, за коледни подаръци и за вечните разговори за политика на масата у дома. Аз не можех с нищо да допринеса за тези разговори и не се включвах в тях. Бях аутсайдер и заради очевидната ми постоянна липса на пари. Униформите ми се скърпваха от забравени стари дрехи на други ученици, от лавката също никога не си купувах нищо. Имаше негласна уговорка отец Даниъл да ми осигурява онова, от което имах неотложна нужда. Не знам дали тя беше установена от баща ми или се дължеше изцяло на доброто сърце на отеца. Подозирам, че е било второто. Един тийнейджър често
Станли Конъли споделяше всички тези неща с мен всеки път, когато се сдобиеше с тях. Отново Станли беше първият човек, който ми позволи за първи път да се докосна до истински семеен живот, през онази ваканция, когато гостувах във фермата на родителите му в Килкени. За първи път се оказах заобиколен от жени. Майката на Станли беше вдовица, а той имаше три сестри. Те ме ужасяваха. Тъкмо бях навлязъл в пубертета и хормоните ми бяха извън контрол. Бях висок и силен за възрастта си, можех отлично да върша всичко необходимо из фермата, но вечерите, когато цялото семейство се събираше на вечеря, безспирният шум и дърдоренето на момичетата ме изнервяха. Чувствах се така, сякаш по погрешка са ме заключили в клетка с някакви екзотични животни в зоопарка.
Семейството на Станли се държеше изключително мило и великодушно с мен, а днес вече знам, че сестрите му тогава открито бяха флиртували с мен. Трябваше да се радвам на това внимание, но вместо това аз някак си чувствах, че не го заслужавам, че семейство Конъли всеки момент ще открият, че съм измамник, ще си дадат сметка, че момче, което не заслужава да има майка, не може да има място в дом, благословен с толкова много жени. Представях си как, подобно на животни от непознат и чужд вид, щом установят истината, те изведнъж ще се обърнат срещу мен. Ще ме убият. Ще ме изядат. По същата причина мразя котки — те ме изпълват със същото чувство.