Майката на Станли непрекъснато се суетеше около мен. Искаше да знае какво обичам да ям, а моето неопитно небце скоро ме издаде, че различавам храната единствено съобразно дните от седмицата, в които ни я сервират в интерната. Понеделник: бекон със зеле. Вторник: наденички с картофено пюре. И прочее. Това, че ядях истинско масло, домашно изпечен хляб и пресни месо и зеленчуци в произволни дни от седмицата ме притесняваше и напрягаше. В петък в училище имаше риба, затова казах на майката на Станли, че ми се яде риба. „Каква риба?“, попита ме тя, а аз не можах да й отговоря, но и обясних, че парчетата обикновено са триъгълни, бели и дълги около осем сантиметра. Госпожа Конъли се засмя, но аз ясно виждах колко й домъчня за мен и от онзи момент тя си постави за цел да пробуди вкусовите ми рецептори, което — макар да беше много мило и достойно за възхищение от нейна страна — само ме накара да се чувствам още по-неудобно. Знаех как да се държа на масата и изяждах всичко, което ми се поднасяше, но стомахът ми изобщо не беше привикнал към подобно изобилие и често ми прилошаваше, а посред нощ ме събуждаха болки. През една от тези нощи реших, че когато порасна, ще науча всичко за храната и никога повече няма да допусна да бъда сконфузван по този начин.
Не си давах сметка доколко институцията, която ме отглеждаше, беше влязла под кожата ми, но ясно усещах, че съм обект на съжаление или възхищение, или на някакви други чувства от страна на семейство Конъли, така че когато баща ми ми нареди да се прибирам в училището, почувствах едва ли не облекчение. Станли беше свидетел на бедността и самотата ми, а подозирам, че знаеше повече за семейните ми обстоятелства, отколкото бях споделил с него. Това ме изпълваше със срам и след като напуснах „Сейнт Финиънс“, изобщо не се стараех да поддържам връзка с него, чак докато не се ожених и докато първата ми книга не пожъна успех — тоест, до момента, в който вече имах доказателство, че не съм пълен провал. Междувременно обаче бяха изминали години и между нас двамата вече нямаше нищо общо, освен някой и друг спомен за старите прашки и вонящите бомбички.
Веднъж, преди доста години, бях слязъл в града за среща с един журналист. Бях подранил, времето беше прекрасно — топъл летен ден — и аз реших да мина пеша през Сейнт Стивънс Грийн. Когато заобикалях детската площадка, видях на нея Станли, който люлееше на люлката малко момченце. Приликата между двамата беше поразителна, макар детето да беше пощадено от огромното виненочервено петно, което обезобразяваше лицето на бащата. Станли вече беше по-възрастен, косата му сивееше, макар още да носеше бретона си дълъг в напразен опит да прикрие родилния белег.
Той не сваляше поглед от сина си, сякаш не можеше да повярва на късмета си. Двамата с момченцето бяха затворени в свой собствен свят, без да обръщат каквото и да било внимание на чуждия човек, който ги наблюдаваше отстрани. Детето отметна главичка назад и се заля от смях, докато татко му люлееше люлката все по-силно, и в онзи момент аз бях готов да дам всичко, само за да бъда на неговото място. Само за минутка да се потопя напълно в бащината обич и внимание. После детето спря люлката, като зарови сандалките си в прашния чакъл под нея. Скочи и хукна към една червенокоса жена, седнала на близката пейка. Начервените й устни му се усмихнаха, тя грабна детето в прегръдките си и то зарови личице в извивката на шията й. Чувствах единствено изгаряща завист.
В този момент някой до мен се попрокашля. Обърнах се и се озовах очи в очи с човек от поддръжката на парка, облечен в мръсна униформа, който се взираше многозначително в мен. Дадох си сметка как изглеждам отстрани: сам възрастен мъж, омагьосан от случващото се на детската площадка. Двамата с човека се напсувахме един друг наум и аз, вбесен, си тръгнах на секундата, като преди срещата с журналиста се отбих в една кръчма, за да изпия едно уиски и да успокоя ръцете си, които трескаво закопчаваха и откопчаваха копчетата на ръкавелите ми.
Навярно щеше да е добре ние с Алис да имаме деца, но аз знаех, че всяко детенце само ще ми напомня за едно малко чаровно и палаво френско момченце, което отдавна не беше между живите. Можех да играя ролята на баща дори за Юджийн, брата на Алис, но едно гласче ми подсказваше, че щом баща ми не одобрява мен — силен, красив и успял млад мъж — то Юджийн, умствено изостанал дебелак, положително би го отвратил до крайност.