Преобзаведох стаята по мой вкус. Стая на джентълмен: с ламперия от тиково дърво и библиотечни шкафове чак до тавана на двете вътрешни стени, с тежки кадифени завеси на прозорците. Отворих отдавна неизползваната и зазидана камина и сложих купеното от антикварен магазин махагоново бюро под лек ъгъл, така че да гледа към прозорците. По-късно на един търг купих и кожено кресло, стандартна висока лампа, която да поставя зад него, както и настолна лампа с класически зелен абажур. Приглушената светлина е изключително важна. От една английска фирма си поръчах и широка кожена подложка за върху бюрото, а от една винтидж книжарница — подбрани първи издания, за да запълня библиотечните рафтове. Само след няколко кратки седмици стаята вече приличаше на кабинет на писател и действително при интервютата, които давах у дома, журналистите неизменно отбелязваха атмосферата й — точно така си представяли кабинета на творец, носител на толкова награди. Сякаш в правилната стая верните думи се появяваха от само себе си.
Алис знаеше, че не бива да ме безпокои. Доставяше ми удоволствие убеждението й, че геният ми изисква усамотение и тишина. Използвах точно този довод, когато малкият дебил Юджийн искаше да разбере какво има в зелената дървена кутия. Алис никога не демонстрираше подобно любопитство, но Юджийн просто не се отказваше. Направо беше обсебен от кутията. В няколкото случая, в които ги пусках с Алис в кабинета ми, той директно се затътряше към рафта, на който я държах, и почваше да се взира към нея.
— Какво има в кутията, Оливър? Какво има в кутията? Чудовище ли има в кутията, Оливър? Какво има в кутията?
— Нищо — настоявах аз, — само скучни актове за раждане, паспорти и застрахователни полици. Нищо интересно.
— Покажи ми! Покажи ми! Искам да видя какво има в кутията! Покажи ми какво има в кутията! — и тропаше с крак при всяко изречение, а аз виках Алис да се оплаквам, че Юджийн ми пречи и да настоявам да го махне от очите ми. Той често висеше точно пред вратата, чакаше ме да изляза, и щом си подадях носа, веднага ми се нахвърляше: „Какво има в кутията, Оливър?“
Най-сетне уведомих Алис, че не съм в състояние да пиша, докато Юджийн живее под нашия покрив. Тя окончателно се съгласи да го отпрати, едва когато намерих приличен дом, в който бяха склонни да го приемат. Никак не беше евтино — факт, който Алис отказа да оцени по достойнство. Обвини ме, че съм „мразел“ брат й. Всъщност надценяваше чувствата ми спрямо Юджийн. Просто не го исках в дома ни.
По този въпрос Алис продължи да мрънка години наред. Първите две години, след като отпратихме Юджийн, продължаваше да го води у дома за Коледа, но всеки път това просто подновяваше споровете ни по темата и в края на краищата реших — за доброто на всички ни — да сложа окончателно край на тази история. Последният път, когато Юджийн прекара коледните празници в дома ни, го притиснах в ъгъла на кухнята и с думи прости му разказах една много специална историйка, като се постарах да му стане кристално ясно, че няма да е разумно да ни гостува повече. След това той просто си облече палтото и почна да крачи напред-назад из антрето, като си мънкаше нещо под носа. Алис излезе извън кожата си от тревога, безброй пъти го попита какво става, но, слава Богу, той ме беше разбрал много добре и си държеше лигавата уста затворена. После се разрева и Алис го върна в „Сейнт Катринс“. По-късно, когато изтъкнах колко мъдро е било решението ми да не държим у дома очевидно умствено недоразвито бебе в тялото на възрастен мъж, тя стана, излезе от къщи и не се прибра три дни. Първият й бунт. Аз, естествено, си знаех, че ще се върне. Не се съмнявах нито за момент. Твърде много ме обичаше. Повече не ми се наложи да виждам дебила, макар че Алис продължи да го посещава.
След като разкарах Юджийн от хоризонта, в живота ми се възцари рутина, която беше нарушена едва през 1993 година, когато Мойя се настани в съседната къща. Двамата с тъпия й съпруг веднага се сприятелиха с нас. Ласкаех се, че Мойя се блазни от славата ми. Доколкото разбрах, тя самата беше донякъде известна — явно беше играла в някаква популярна сапунена опера — но аз лично не я познавах отпреди.
От самото начало тя флиртуваше открито с мен. Седях си например един зимен следобед в кабинета и усърдно анализирах всяко изречение, полирайки го до съвършенство. Вдигнах за момент поглед към прозореца и какво да видя — Мойя простира в техния двор само по прозрачно розово пеньоарче и високи токчета. Сигурно е умирала от студ. Улови погледа ми и припна да се прибере, преструвайки се на сконфузена, но тя си беше ужасно слаба актриса, затова и стана ясно като бял ден, че се опитваше да ме съблазни. Не се изненадах особено. Съпругът й беше такова незабележително нищожество, че в момента не мога да се сетя дори за едно-едничко интересно нещо, което да е сторил или казал. От време на време мярках и него да работи нещо в градината.