Загадката Олвър полностью

Не бива да говоря лошо за него. Мразя да се държа сурово с някого. За мен Кон беше нещо като нежелан домашен любимец. Нали се сещате: не го искаш у дома, но и сърце не ти дава да го нараниш, а и не искаш да му се случи нещо лошо, ако го изхвърлиш. Кон ме обича по свой си начин и това е кръстът, който трябва да нося цял живот.

Оливър беше негова пълна противоположност във всяко отношение, но беше забранен плод за мен. Това правеше нещата още по-вълнуващи. Знаех, че ми се възхищава. Достатъчно често го хващах да ме наблюдава през прозореца на кабинета си. Знаех, че няма да е нужно много, за да го съблазня. Ние, жените, понякога просто знаем.

Някъде в средата на деветдесетте получих ролята на Кралицата в сценичната адаптация на първата книга на Оливър от поредицата „Принцът на Соларанд“. Оливър често идваше на репетициите, за да следи как вървят нещата или да съгласува предложени промени по текста. За автор на либретото бяха ангажирали друг писател, Греъм. Оливър беше твърде зает. Греъм беше много доволен от отзивчивостта и сговорчивостта му относно сценария. Обикновено авторите ревностно бранят текстовете си от всякакви промени или редакции, но Оливър се съгласяваше с всичко: дори когато се предложиха съществени промени в някои от персонажите и в опорните точки на сюжета, той нямаше нищо против.

След първата ни съботна репетиция Оливър заведе част от екипа в „L’Etoile Bleue“ — любим ресторант на арт средите, собственост на Майкъл и Дърмът, най-известната гей двойка в Ирландия. Оливър черпеше щедро. По онова време, тъй като бяхме съседи, помежду ни се бяха установили леки, фамилиарни отношения и не ми беше трудно да го обсебя по време на целия обяд. След това той, естествено, предложи да ме закара до вкъщи. Малкото изпито вино на обяда беше отслабило самоконтрола ми и когато наближихме Авенюто, се залових, че обяснявам на Оливър за колко привлекателен го намирам. Разбирах, че поемам риск. Водех се за приятелка на Алис, а и той с нищо не ми беше подсказал, че изпитва каквото и да било към мен. Затова бях повече от доволна, когато той сложи ръка на бедрото ми.

— Искаш ли да направим още едно кръгче?

Не мога да твърдя, че не разбрах какво имаше предвид. През следващите две десетилетия продължихме редовно да правим „кръгчета“. В началото беше невероятно вълнуващо. Това беше първата ми изневяра. Добре де, първата, на която действително придавах някакво значение. Паднах си сериозно по Оливър и не спирах да фантазирам какъв би бил животът ни, ако бяхме наистина заедно.

През 1996 година беше обявено, че след големите успехи в Лондон и Дъблин „Принцът на Соларанд“ заминава за Бродуей и че Оливър ще ни придружава през първите няколко седмици в Америка. Тогава си помислих, че това е големият ми шанс. Първоначалното решение беше постановката да се играе шест седмици с възможност за удължаване на периода при успех. Не се съмнявах, че щях да получа предложения за роли в киното, с Оливър да напуснем семействата си, да се преместим в Лос Анджелис и да оглавим списъците с най-търсените знаменитости на Холивуд.

Американските издатели на Оливър го настаниха в „Ню Йорк Плаза“, защото по онова време ухажваха и него, и агента му да им продадат филмовите права, а пък на мен и неколцина от театралната трупа ни намериха квартира в едни мърляви апартаментчета в Ист Вилидж. Разбира се, Кон също искаше да дойде. Казах му, че няма смисъл, че аз просто ще бъда прекалено заета, за да прекарваме каквото и да било време заедно: през първите една-две седмици ще репетирам, след това няколко седмици ще има репетиции с публика, а след премиерата — по осем представления седмично. Знаех, че Алис няма да идва. Никога не придружаваше Оливър в командировките му. Такава си беше — домошарка.

Въпреки възторжените отзиви за шоуто в Лондон и Дъблин, американските продуценти искаха да правят промени. Големи промени. Само петима от оригиналната трупа на ирландската постановка запазвахме ролите си. Целият миманс беше от американски хористи. Щяхме да работим с нов, американски режисьор — Тъг Бломенфелд. Ейслинг, ирландската ни режисьорка, беше бясна, но нямаше думата и беше принудена да си мълчи, докато Тъг разместваше сцени и настояваше за напълно ненужни промени, за да може някак да оправдае колосалния си хонорар. От самото начало с него не се разбрахме, най-вече защото при първата ни среща аз бях на проби за костюма, взех го за някой от гардеробиерите и му връчих клина си, за да го занесе на пране. Той се засегна ужасно и не пожела да приеме случката със смях, както би направил всеки нормален човек. Оттогава нататък отношенията ни вървяха все по на зле. Тъг се опита да ореже куп от репликите ми и да ме държи скрита зад някакъв декор през половината време, така че публиката да не може да ме вижда. Опита се да ме накара да изпълня финалната песен в различна тоналност, която не подхождаше на гласа ми. Пред целия екип ми нареди да престана „да преигравам“. Гадина.