Опитах се да реагирам по някакъв начин на тази новина. Опитах се да плача. Очаквах да ме изпълнят вина или гняв, но вместо тях чувствах само някаква странна празнота, нова бездна, която да добавя към вече зейналата в сърцевината на душата ми, ако приемем, че такова нещо като душа изобщо съществуваше. Бях отхвърлил Лора, бях я наскърбил, но не чувствах нищо освен облекчение, че сега има едно нещо по-малко, което да ми напомня за онова лято. Съжалявах, че е решила, че животът не си струва да се живее. Друг мъж може би щеше да я обикне така, както тя имаше нужда да бъде обичана. В края на краищата, тя беше много красива, чаровна, мила, през повечето време — преди Франция — общуването с нея беше удоволствие. Познавах неколцина, които не смееха да се надяват на нещо повече от една среща с омагьосващата и неуловима Лора Кондел. Съжалявах, че вече не е сред живите, но вината за това не беше моя. Нищо от случилото се с Лора не беше по моя вина. Явно се предполагаше, че трябва да вия и да скърцам със зъби, но по онова време вече
На следващата година завърших колежа с прилична диплома. Много ми се искаше да започна собствен бизнес с внос на вина или нещо подобно, но без капитал и без помощ отникъде това беше изключено.
Притиснат в ъгъла от финансовите обстоятелства, а и оставен съвсем без съвет, една вечер отидох до дома на баща си и звъннах на вратата. Отстъпих назад и зачаках, видях, че перденцето помръдна, видях, че той ме видя, а после невидима ръка дръпна пердето докрай и вратата остана затворена.
В края на краищата, наред с куп други неамбициозни хора, постъпих на една особено тъпа и досадна служба в Агенцията по приходите като помощник-чиновник — най-низшата форма на живот сред държавните служители — но мястото поне ми позволяваше да плащам наема на едно апартаментче на Раглан Роуд в по-добрата част на Дъблин. Не ми отне много време да се преместя от старата си квартира. С очукания си куфар и един сак с чашите, съдовете, чайника и радиото ми. И заключената дървена кутия, чийто ключ лежеше в джоба ми.
Новият ми дом беше по-малък от предишния, но локацията, локацията беше всичко. Преживявах от боб, яйца и чай, икономисвах всяко пени, но на следващото лято се събрах със старата компания от колежа, за да пътуваме. Излъгах ги с какво се занимавам, престорих се, че се издигам в дипломатическата кариера. Завистта ми към другите обаче береше като гнойна рана.
В началото на 1982 година вече бях сериозно потиснат. Бяха ми трябвали седем години, за да се издигна от помощник до пълноправен чиновник, и то само защото друг колега беше починал. До гуша ми беше дошла немотията, вечните преструвки и лъжи, до гуша бях дошъл сам на себе си. Явно в обозримото бъдеще бях осъден на все същата мизерия. Нямаше кой да ме спаси. Неспособен да овладея мислите си, аз си спомних героя, който всъщност трябваше да ме спаси, ако не го бях убил. Спомних си добрия старец, момченцето, времето, когато бях заобиколен от достойнство и благородство, а пред себе си виждах благоприятни възможности. Покритата с прах кутия върху гардероба в стаичката ми сякаш ме викаше.
Предишните години на няколко пъти бях на границата да изхвърля кожените класьори с мисълта, че това ще облекчи вината ми. Но така и не го направих. Струваше ми се, че така ще принеса в жертва нещо, което обичам. Класьорите представляваха нещо красиво, нещо, което бях унищожил, но от което въпреки това се нуждаех. Не можех да обясня тази нужда, не и тогава. Онази вечер, разяждан от мъка, исках само да си спомням.
Отключих кутията с треперещи ръце. Прочетох отново приказките. Бяха общо двайсет и две на брой, някои вече напечатани от мен и поставени в класьорите, други — написани на хвърчащи, накапани с мастило листове с трепереща ръка, старателно мушнати при напечатаните. След онази вечер цяла седмица не спах, но няколко бутилки евтино вино ми помогнаха да забравя детето, за което бяха създадени тези приказки, както и ръката, писала оригиналите. Загъването в спомени беше грешка. Или поне така си мислех.