След това ми хрумна друго: ами ако спася къщата? Това положително би било геройство, не по-малко от спасяването на нечий живот. А и ако си го поставех за цел, щях да съумея да измисля начин да го сторя. Идеята се оформяше в главата ми постепенно, в течение на няколко седмици. В началото гледах на нея като на утешителна фантазия, а не като на план, нещо като математическа задача, която трябваше да реша, за тренировка на ума. Постепенно обаче започнах да се оглеждам наоколо с вече оформена нова цел. Започнах да гледам на къщата с различни очи.
Хрумна ми, че огънят беше нещо, от което разбирах. Всяко момче, прекарало време в интернат, е отлично запознато с изкуството на пиротехниката. Казват, че неволята учи на всичко, но според мен на много повече неща учи скуката. В училище знаехме кое гори най-бързо, най-шумно и най-пъстроцветно. Знаехме как да предизвикаме експлозия, знаехме кои реакции са много по-безобидни, отколкото изглеждат, знаехме как да прикрием миризмата на сяра. С две думи, знаех как да предизвикам пожар, но знаех и как да го овладея.
Беритбата започна в началото на септември и всички до един трябваше да излезем на лозето. Към онзи момент обаче аз вече отлично се ориентирах на първия етаж на къщата и знаех, че най-пожароопасното място е библиотеката на мосю с неговата прашна колекция от книги, карти и стари счетоводни папки, в които беше описана търговията, водена в имението през последните няколко века. Ако пръв се окажех при пожара, ако успеех да спася къщата, щях да стана герой. Можеха да ме наемат да възстановя библиотеката в предишния й блясък. Аз единствен знаех кое в нея къде точно се намира. Не се съмнявах, че мосю веднага ще прозре колко разумно би било да ме задържи. Нали? Той щеше да хвърли вината върху себе си: ще си помисли, че искрица от лулата му е отскочила незабелязано и е тляла тихо, докато е предизвикала пожар.
Най-трудната част тази вечер беше да се отърва от Лора. Каза, че имала нещо да съобщи и искала да се видим насаме. Допуснах, че иска да ми каже, че брат й е обратен, но това бездруго всички го знаехме. Отказах срещата, като се извиних, че съм много уморен и имам нужда от сън. Тя обаче настоя, че било спешно: трябвало да ми каже нещо важно. Тогава изгубих търпение: казах й, че ми е писнало от обсебващото й мрънкане, от ревността й към работата ми в къщата, от непрекъснатото настояване за повече внимание. Казах й, че връзката ни приключва тук и сега и тя е свободна да си намери другиго, когото да следва по петите като пале. Държах се ненужно жестоко. Съжалявам. Бях твърде погълнат от собствените си кроежи, за да обръщам някакво внимание на чувствата й.
Същата вечер мосю и Жан-Люк слязоха до лозето, за да ми пожелаят лека нощ. Работехме от изгрев до здрач и цяла седмица не се бях мяркал в къщата.
— Лека нощ, Мърморко! — извика момченцето и се засмя, доволно от собствената си находчивост.
— Лека нощ, принц Слънчевко! — отвърнах аз.
Онази вечер изпих шест чаши кафе, за да съм сигурен, че ще остана буден. Бях изтощен, естествено, но и въодушевен от задачата, която бях решен да изпълня. Всички заспаха бързо, защото знаеха, че утре отново ни предстои тежък трудов ден. Лежах на леглото, вслушвах се в дишането им и чаках да потънат в дълбок, заслужено отморяващ сън. Майкъл шепнешком се опита да подхване разговор за Лора. Беше забелязал колко разстроена беше по-рано вечерта. Признах, че сме се карали, но не навлязох в подробности за отмъстителното си поведение. Уверих го, че още на сутринта ще говоря пак с нея и ще оправим нещата. Това обещание явно го удовлетвори и скоро той също задиша равномерно.
Когато всички заспаха, аз тихичко се прокраднах до задната врата на къщата, близо до пристройката, в която спяхме, и се вмъкнах в библиотеката. Кожените класьори и ръкописните страници, по които работех, държахме на рафт в ъгъла до вратата. Изведнъж ми хрумна, че те трябва да бъдат спасени от пожара. Колко ли благодарни ще бъдат всички в семейството, когато разберат, че работата ни от цялото лято е непокътната и най-съкровеното наследство за Жан-Люк е в крайна сметка съхранено?
Свалих ги от рафта, сложих ги настрани, а после натрупах намачкана машинописна хартия покрай един от библиотечните шкафове и я напръсках с бензин. Планирах да „открия пожара“ след двайсетина минути, така че да стана героят, който е попречил на огъня да се разпространи неконтролируемо. Запалих хартията и се загледах в пламъчетата. Надявах се огънят да хване достатъчно бързо. Скрих класьорите близо до нашата пристройка, скрих се и аз и зачаках подходящия момент, в който да вдигна тревога.
Непрекъснато си поглеждах часовника, но времето сякаш беше спряло и минутната стрелка беше замръзнала. Вдигнах го до ухото си: