Моят срам обаче нямаше да бъде толкова голям, ако кожените класьори с всички приказки, написани от Венсан Д’Егс, не лежаха, увити в хавлиена кърпа, на дъното на куфара ми. Не съм сигурен защо ги взех. Може би исках да отнеса частица от двамата си приятели обратно със себе си. Тяхната чистота и невинност. Може би исках нещо да ми напомня за вината ми. Съзнателно бях излъгал мадам Вероник, но тези приказки бяха всичко, което ми беше останало от онези двама, които бяха най-скъпи за мен, и нямах намерение да се разделям с тях.
В Дъблин прекарах цяла седмица на легло в усойната си квартира — не излизах от вкъщи, не разговарях с никого. Как можех да обясня на когото и да било, че трябваше да стана герой, а не убиец?
Класьорите стояха на скрина като мълчаливо обвинение, но все не можех да се принудя да се отърва от тях. Не ги разлиствах, дори не ги поглеждах. Най-сетне се принудих да се измъкна сам от дупката. Излязох и от един магазин за мебели на втора ръка купих стара дървена кутия със здрава ключалка. Прибрах се и заключих класьорите вътре с надеждата един ден да забравя къде съм скрил ключа.
Не беше лесно да забравя и Лора. Тя ми писа няколко пъти, опитвайки се да ме убеди, че „ние“ трябвало да задържим бебето, че родителите й рано или късно щели да ни подкрепят. Известно време обмислях този вариант, но в крайна сметка го отхвърлих. Да се оженя в заможно семейство не беше лошо, но да отглеждам дете? След като току-що бях убил едно? Имах, в края на краищата, някакво чувство за морал! Тогава Лора ми писа, че смята да роди детето във Франция, а аз трябвало да отида при тях и да си го отглеждаме там. След още два месеца получих ново писмо, в което пишеше, че е размислила, ще задържи бебето и ще се върне с него у дома, за да го отгледа, независимо дали аз желая да участвам или не. Този вариант вече ме хвърли в тотална паника. Не отговарях на нито едно от писмата, но с нарастваща тревога зачаках новини за раждането.
Терминът дойде и отмина, а от Лора ни вест, ни кост. Три месеца по-късно — вероятно като последен опит да сломи съпротивата ми — тя ми изпрати по пощата розова пластмасова болнична гривничка, на която пишеше „бебе Кондел“. В плика нямаше писмо и аз въздъхнах с облекчение, че не е използвала името ми. Очевидно бях станал баща на дъщеричка.
Нежеланото дете на свой ред имаше нежелано дете. Навярно ябълката наистина не пада по-далеч от дървото. Има няколко клишета, които бих могъл да използвам, за да илюстрирам факта, че аз се оказах несъмнено син на баща си. Точно като него и аз не исках детето си. Може би даже моята постъпка беше още по-лоша — аз въобще не признах своето дете, но Лора беше разумен човек и ми беше съвършено ясно, че ако Майкъл е криел хомосексуалността си, така и тя е проумяла колко трудно ще й бъде да се върне у дома с „копеле“ на ръце.
През август 1974 година чух, че Лора се е върнала. За бебе и дума не ставаше. Приех, че го е дала за осиновяване. Надявах се то да си е намерило семейство, което истински да го обича. В дъното на съзнанието си обаче се съмнявах, че това бебе изобщо е съществувало. Обмислях варианта Лора въобще да не е била бременна. Мислех, че дори и да е била, навярно е абортирала или е пометнала спонтанно. Защо ще ми праща гривничка, но не и снимка? Ако действително е искала да ме убеди да задържим детето, нямаше ли да е най-добре да ми прати и негова снимчица? Инстинктът също така ми подсказваше, че Лора не е човек, който просто ей така ще се откаже от детето си. Тя беше много по-смела от мен.
Видях я в колежа чак през октомври, но съзнателно избегнах всякакъв контакт. Беше отслабнала, изглеждаше болнава и явно не желаеше да общува с никого. Говореше се, че страдала от депресия. Майкъл дойде при мен и ме попита дали не бих разговарял с нея. Не можех да му откажа. Един ден в библиотеката отидох при нея. Тя стоеше пред рафтовете със заглавия по антропология. Поздравих я и я попитах дали не би желала да изпием заедно по едно кафе. Тя не отговори, а хвана ръката ми и за момент я постави върху почти хлътналия си корем, а после се отдалечи. Същият жест, който беше направила и когато се разделяхме във Франция.
Ядосах се и й написах писмо, в което я уверявах завоалирано, че е постъпила правилно, но настоявах, че трябва да превъзмогне миналото и да продължи с живота си. В отговор тя просто ми върна писмото. Намерих го накъсано, мушнато през процепа на пощенската кутия на вратата ми.
Момичето явно беше умствено нестабилно. След месец-два чух, че се е отказала от колежа, а после Майкъл звънна да ми съобщи, че е загинала.