А понякога, разбира се, говорим за умишлено деяние.
Всички просто си седят на местата си, хапват, пийват и се преструват, че е напълно нормално да си във въздуха и че няма абсолютно никакъв шанс да паднем от небето. Никой не чете инструкциите за безопасност и не гледа видеото.
Аз го правя, разбира се.
Искам да съм сигурен, че знам къде са изходите. В мига, в който се качих на борда, преброих редовете с места, за да мога да стигна до вратата чрез опипване, ако светлините изгаснат. Проверих дали спасителната ми жилетка е под седалката ми и ако беше възможно, щях да дръпна кислородната си маска, за да съм сигурен, че работи.
Искам да съм подготвен.
Повече от деветдесет и пет процента от хората оцеляват след самолетна катастрофа, но в тази статистика са включени и злополуките на писти, така че не може да се разчита напълно на нея. Съмнявам се деветдесет и пет процента от пасажерите да оцелеят, след като „Боинг 777“ се забие в морето или в някоя планина. Съмнявам се да успеят и след пожар на борда.
Сега всички са станали прави, ставам и аз и гърлото ми се стяга. На пода лежи някакъв мъж. Повикаха лекар и сега една жена е надвесена над него, но човекът не помръдва и лицето му…
Извръщам се. Отново преброявам редовете с места до изхода, проверявам спасителната си жилетка, изваждам инструкциите за безопасност и започвам да ги въртя в ръцете си. Иска ми се да бях послушал сестра си.
Смятах, че всички ще умрем в един и същи миг — след ужасна, но милостиво кратка експлозия, която ще изхвърли части от самолета и от мъртвите ни тела в радиус от хиляди метри, — но вероятно съм сгрешил. Може би ще умрем един по един.
Навярно този мъж е първата жертва.
София!
Снегът прави нощта по-мека, а на паникьосания ми вик отговаря мълчание. Хуквам през градината, покрай недовършения снежен човек, и разклащам вратата на навеса, чийто катинар все още е покрит със сняг. Провирам глава в малката пролука между навеса и оградата и извиквам името ѝ, макар че никъде не виждам следи от нея. Оградата е висока метър и осемдесет, така че няма начин да я е прескочила, но въпреки това се качвам на един паянтов градински стол и се оглеждам.
— София!
Когато дъщеря ни беше на осемнайсет месеца, двамата с Мина я заведохме в един детски център. Там една жена не сваляше очи от нас. Тя ни приближи и аз я познах от фотоалбума, който социалните бяха направили. Беше родната майка на София — жена в началото на четиресетте си години, която бе заедно с най-малкото си дете, родено през същата година като Соф. Тя не направи нищо, но случката ни обезпокои. Повечето семейства не се замислят, че не е особено безопасно да качваш снимки и информация за себе си в Инстаграм и фейсбук.
Известно време се държахме параноично. Не ходехме никъде, без да се оглеждаме, не оставяхме София в колата дори на заключени врати и не ѝ позволявахме да се отдалечава на повече от няколко метра от къщата. След като семейството ѝ не направи опит да се свърже с нас, се успокоихме и ѝ дадохме независимостта, за която копнееше.
Ала нещата са различни сега.
Рискът е голям, последствията ужасни, а и няма на кого да се обадя за помощ — нито на социалните, нито на полицията. Сам си навлякох това.
— София! — Сграбчвам оградата и я стискам силно с пръсти, докато викам дъщеря си в пустия парк. От уличното осветление на пътеката се носи слаба светлина, която обаче не разкрива никакво движение.
През пролетта, когато още се преструвах, че не правя нищо лошо, София избяга. Тя беше в леглото си, докато двамата с Мина гледахме телевизия в дневната. Чухме стъпки по стълбите. Миг по-късно предната врата се затръшна. Вдигнах поглед и забелязах, че на лицето на Мина е изписано същото безпокойство като на моето. Станахме, хукнахме навън — аз бос, а тя по пантофи — и се разделихме, побягнахме в различни посоки, за да я търсим.
Двайсет минути по-късно се върнах до къщата обезумял от притеснение. София ядеше бисквита на кухненската маса и изглеждаше съвсем спокойна. Прегърнах я, изпълнен от облекчение, и усетих как се стегна за секунда, както винаги.
— Къде беше? — попитах я, когато облекчението отстъпи мястото си на гнева ми.
— Тук.
Тя не беше излизала от къщата. Бе отворила и затръшнала вратата и се бе скрила зад тежката завеса, която дърпахме през зимните нощи. Беше ни наблюдавала как бягаме като обезумели по улицата и бе чула паниката в гласовете ни, докато викахме името ѝ.
— Исках да видя дали ще тръгнете да ме търсите — обясни София с безстрастен и обективен глас, все едно осъществяваше някакъв научен експеримент.
— Това не е нормално — казах по-късно на Мина, когато провери дали дъщеря ни наистина е заспала, а аз сложих резе на вратата, което беше достатъчно високо, за да не може да го стигне.
— О, чудесно е да говориш така за детето си.
— Не казах, че тя не е нормална, а поведението ѝ. Нуждае се от професионална помощ. Психолог или нещо подобно. Не е нормално да ѝ лепват етикети и да ни отпращат с наръч брошури. Господи, Мина, не знам колко още от това мога да изтърпя.
