— Това е странно. — София ме поглежда, отегчена от този разговор, който не разбира. — Искам отново да видя мама. — Отварям приложението за проследяване и плъзгам телефона си към нея. — Благодаря, тате. — Тя ме дарява с прекрасната си усмивка, от която на бузите ѝ се появяват трапчинки, и ме кара да ѝ отвърна със същото. Дъщеря ми е съвкупност от противоречия и не разбира, че с всяко извръщане от мен забива нож в сърцето ми.
Естествено, че не разбира, би казала Мина, тя е на пет години! Ти си възрастният — ти трябва да разбираш.
София прокарва пръст по линията, която показва маршрута на самолета на Мина.
— Пасажерите получават обяд, после вечеря, после закуска — обяснява дъщеря ми на Бека, — а между тях леки закуски и питиета — каквото пожелаят.
— Някога качвала ли си се на самолет?
— Много пъти! Ходила съм във Франция, Испания, Америка…
— Браво на теб. Когато бях на твоите години, ходехме на каравана веднъж годишно. Отидох в чужбина едва миналата година, и то с ферибота.
— Караваните също са хубави — казва мило София. Тя става от стола си и сяда в скута на Бека.
Хората не разбират това разстройство на привързаността. Те виждат в дъщеря ми — която раздава безразборно прегръдки и иска да погъделичка пощальона — едно любвеобилно, мило и чудесно момиченце. Тя наистина е всичко това, но с цяла торба проблеми, които се проявяват по различни начини.
— Аз не виждам никакви проблеми — каза майка ми, след като я гледа няколко часа. — Седеше в скута ми, докато ѝ разказвах приказки. Тя е едно малко сладко създание.
Щях да нараня мама, ако ѝ бях обяснил, че за София е по-лесно да създава връзки с хора, които нямат никакво значение за нея. С пощальона, детегледачките и бабите и дядовците, които виждаше през няколко месеца — тя е готова да отвори сърцето си за тях, защото не очаква нищо в замяна.
Но ние? Ние сме важните. Да ни обича, означава да бъде наранена — или поне така ѝ подсказват инстинктите ѝ.
Раздигам чиниите от масата.
— Пътуваме много заради работата на Мина. Чакаме на летището в готовност, в случай че има места. Понякога просто се прибираме у дома, нали, София?
— Не ми харесва, когато става така.
— На мен също.
Дъщеря ми започва да обяснява на Бека колко гориво побира един „Боинг 777“ и другото момиче се разсмива.
— Знаеш много по темата, а?
— Също така мога да управлявам самолет.
— О, така ли? — Бека не ѝ вярва и София се разсърдва.
— Мога. Кажи ѝ, тате.
— На летището организираха ден на семейството — обяснявам аз. — Мина я заведе в пилотния симулатор. Използват го за обучение. София беше много добра… И двете бяха много добри.
— Ще стана пилот.
Чудя се дали полицията може да организира ден на отворени врати и дали дъщеря ми ще се забавлява, ако се повози в полицейска кола и облече полицейска униформа.
— Мама е искала да стане пилот. — Напълвам мивката с гореща вода и си спомням първия път, в който срещнах Мина. Тогава ми показа своя снимка в униформа — на лицето ѝ беше изписана неподправена радост.
След като Мина ме заряза, направих вял опит да я открия. Нямаше профил във фейсбук, затова отидох на летището, където се намираше школата за пилоти. Охранителят на рецепцията дори не погледна името ѝ — каза, че е против правилата за сигурност, — но докато си тръгвах, той се провикна след мен.
— Опитайте „Уайт Харт“ зад ъгъла. Повечето от студентите се отбиват там.
Пиех топла бира, когато групичка от тях влезе в заведението по средата на разговор за утрешната прогноза.
Разбрах, че Мина е изключена от школата.
— Получи паническа атака още първия път, в който вдигна самолет във въздуха. — Бившият ѝ колега не криеше насмешката в гласа си. — Едва не се разби. Пълен провал.
— Така ли?
Обърнах се и видях един по-възрастен мъж на бара, който беше повдигнал вежда. Той ми кимна.
— Вик Майърбридж. Аз съм един от инструкторите. Не обръщайте внимание на Ксавие — той обича да преувеличава.
— Мина не е получила паническа атака, така ли?
Вик се поколеба.
— Нямаше опасност от разбиване на самолета. Много хора отпадат от курса, понеже е доста труден. Тя не е първата, която осъзнава, че тази работа не е за нея, няма да е и последната. Понякога просто не ни е писано нещо да ни се случи.
— Предполагам, че не знаете къде е в момента?
— Съжалявам, нямам представа.
Значи това беше всичко. Мина наистина ме беше зарязала.
Три месеца по-късно я видях да влиза в един магазин на главната. Прекосих бързо, като едва не ме блъснаха, само за да застана като истукан на тротоара от другата страна. Какво си мислех? Наистина ли исках отново да бъда зарязан, но този път лично?
Ами ако просто беше изгубила номера ми?
Продължавах да се чудя, когато Мина излезе от магазина. Беше се подстригала. Буйните ѝ къдрици бяха заменени от къса коса, която нямаше възможност да се накъдри. Прическата подчертаваше чертите на лицето ѝ и правеше очите ѝ да изглеждат още по-големи. Изпитах същия копнеж като на първата ни среща.
— О — каза тя.
— Здрасти.
— Не ти се обадих. Съжалявам.
— Няма значение.
— Така ли?
— Е…
Мина си пое дълбоко въздух.
