— Какво имаш предвид?
Самият аз не знаех.
— Ще ни изоставиш ли?
— Не!
— Или пък искаш да я върнем! — Мина изплюваше всяка дума, но това не беше най-лошото през онази нощ. Най-лошото беше, че в последвалата тишина тя разбра, че ми е хрумнала същата мисъл.
— Разбира се, че не — отговорих аз, но вече беше прекалено късно.
Влизам в кухнята, където Бека все още седи на плота.
— София я няма.
— Беше там преди секунда. — Детегледачката се ококорва и се оглежда наоколо, сякаш съм в грешка и дъщеря ми е тук вътре. — Дойдох само преди минутка. — Тя слиза на пода и оставя телефона си на плота.
— Кое е вярното, Бека, секунда или минутка? — Не се интересувам какво ще отговори. Извиквам името на София отново, като използвам нещо средно между излизай веднага и не съм ядосан. — Възможно ли е да е влязла вътре, без да я забележиш?
Бека отива на прага на задната врата и започва да вика името на дъщеря ми отново и отново. Гласът ѝ е изпълнен със страх.
— Аз… не знам. Може би.
Претърсвам къщата, като бързо се превръщам в полицая, който съм, и се движа систематично от една стая в следващата. Разнасям сняг навсякъде. Поглеждам в банята, горните рафтове на шкафа и отварям вратата на мазето под кухнята, макар София да не може да стигне ключа. Тя не е вътре. Излизам отново навън в градината и забелязвам нещо, което съм пропуснал. Една от долните дъски в оградата е разхлабена отдавна и е закрепена на мястото си от преобърната саксия. Само че саксията вече не е там, а на мястото ѝ няма сняг. Навеждам се и вдигам дъската, под която се разкрива достатъчно голяма пролука, през която да се провре дете. На дървото се е закачило парченце червена вълна.
Бека се разплаква зад мен.
— Ами ако нещо ѝ се е случило?
Самата тя е още дете, но това не ми пречи да ѝ се ядосам. Плащаме ѝ, за да гледа София, а не да си играе на игрички и да си пише с момчета. През главата ми минават какви ли не лоши мисли, подсилени от опита ми като полицай. Убийство, изнасилване, трафик на деца — това са основите на моята работа.
— В парка — нареждам аз. — Веднага.
Бека избира дългия път — минава през къщата, заобикаля я и влиза през входа на парка, — а аз се качвам на паянтовия градински стол, прескачам оградата и се приземявам толкова тежко, че зъбите ми изтракват. Снегът от другата страна на извадената дъска е отъпкан. София е изпълзяла на колене. Ясно личи откъде е минала. Забелязвам малки стъпки, които вече са наполовина затрупани от сняг. На няколко крачки от оградата лежи наполовина заровен Слончо. Гърдите ми се свиват.
— София!
Никога не бих я върнал обратно. Никога не съм го искал, не и наистина. Дори не съм си представял как се обаждам на социалните, за да им обясня, че не можем да се справим и че не искаме повече да сме ѝ родители. Просто реагирах прибързано, това е всичко, на криенето ѝ и на нежеланието ѝ да я прегърна. Предполагам, че просто завиждах на всички родители с нормални деца.
— София! — Вече викам по-силно, защото съм неспособен да скрия паниката в гласа си, докато бягам към центъра на парка. Ако това беше надпревара, щях да си пестя силите, защото щях да съм наясно колко трябва да пробягам, но в случая не знам и не ми пука. Бих бягал цяла вечер, за да намеря дъщеря си.
Вече е тъмно, а паркът е осветен единствено от уличните лампи и от слабата жълта светлина, идваща от жилищния квартал отсреща. Използвам телефона си като фенерче, докато следвам стъпките в снега и се чудя колко време ще мине, преди да се предам и да звънна на 999. Могат да изпратят хеликоптер след петнайсет минути, който да прелети над гората и езерото…
Спъвам се в някакъв корен. Задъхан съм, макар че не съм изминал повече от сто метра. Страхът изсмуква силите от крайниците ми.
— София! — Бека ме настига. Гримът ѝ е размазан по цялото ѝ лице. — Няма следа от нея край входа на парка. — Тя поглежда земята и стъпките, които е заринала със сняг. Закрива уста с ръце и простенва силно — стонът ѝ проехтява в тишината. Истерията ѝ прогонва моята.
— Върви да провериш детската площадка. Аз ще я потърся в гората. — Мисля си за езерото и за малкия му остров с патиците. София постоянно задава въпроси за тях. Колко са на брой? Как се казват? Кога си лягат?
Чувам нещо в студената нощ.
— Шт. — Сграбчвам Бека за ръката и тя преглъща хлипанията си.
Ето го отново.
Смях.
— София! — Хукваме към звука. Сърцето ми бие в ритъма на ботушите ми. Спомням си деня, в който Катя си тръгна, и мокрото от сълзи лице на дъщеря ми. Страхът и разочарованието ѝ се дължаха на моите действия.
София се намира от другата страна на няколко малки дървета и хвърля снежни топки по групичка тийнейджъри. Единият от тях се навежда, прави топка от сняг и я хвърля лекичко в ръката ѝ.
— Оставете я! — изкрещявам им аз.
София не изглежда наранена, но въпреки това свивам ръце в юмруци. Приближавам се и виждам, че хлапетата не са тийнейджъри, най-много на единайсет-дванайсет години са. Три срамежливи момчета и гледащо ме предизвикателно момиче. Дали не вършат нечия мръсна работа? Приближавам се до тях, като не спирам, докато не виждат с кого си имат работа.
