— Кой ви изпрати? Кой ви каза да я подмамите тук?
Най-високият младеж изкривява устна.
— За какво говориш, мамка му?
— Какво правите?
— Това е обществено място. Имаме право да сме тук също като теб.
— Не и с дъщеря ми.
София забива поглед в земята. Повдигам брадичката ѝ, за да видя лицето ѝ. Тя знае, че е загазила, и се извръща от мен.
— Откъде да знаем, че ти е дъщеря? — пита момичето. Тонът ѝ е насмешлив, но останалите подхващат темата.
— Май не те харесва особено.
— Да, сигурно искаш да я отвлечеш.
— Педофил!
— София, прибираме се у дома. — Хващам я за ръката, но тя я издърпва. Моля те, София, не сега.
— Тя не иска да си тръгва!
— Похитител!
— Педофил!
Изваждам Слончо и София заравя лице в мократа му козина, след което показвам значката си.
— Аз съм сержант Холбрук. Това е дъщеря ми. А сега се разкарайте.
Правят го, като се затичват към жилищния квартал, и когато се отдалечават на безопасно разстояние, ми подвикват: Чекиджия!
Поглеждам София. Сърцето ми подскача в гърдите и се опитвам да се успокоя достатъчно, за да не я изплаша.
— Защо?
— Тук снегът е по-хубав.
— Изплаши ме. Помислих си, че някой те е отвлякъл. — Очите ми се напълват със сълзи. Падам на колене — снегът веднага прониква през панталоните ми — и протягам ръце. — Ела тук, миличка.
Когато София беше малка, децата на приятелите ни не искаха да се отделят от тях, докато при нас беше точно обратното. За разлика от нея, другите плачеха, когато ги оставяха в детската ясла, и не искаха да се откъснат от родителите си.
— Толкова е уверена — казваха другите майки и бащи и се възхищаваха на начина, по който София изприпкваше в яслата. — Човек би очаквал от нея да е по-срамежлива, като се имаше предвид какво е преживяла.
Вече знам много неща за разстройството на привързаността. То е често срещано сред осиновените деца, особено сред онези, които са живели в приемни семейства преди това. Познавам симптомите (трудно се привързват към семейството си, а в същото време показват неуместна привързаност към непознати, както е при София) и знам най-добрия начин, по който да се справя. Дъщеря ми няма вина, тя е просто жертва на обстоятелствата. Наясно съм с това.
Онова, което не ми е известно и никога няма да бъде, е как да спра болката ѝ.
Няма значение как се чувствам аз, разбира се. София е тази, която се нуждае от помощ, при това напълно обосновано — всяко дете, родено от майка, на която не ѝ пука за него, заслужава да е център на вниманието. Трябва да съм способен да съм над нещата, да се усмихвам, когато откаже прегръдката ми, и да кажа: Аз ще съм тук, ако промениш решението си.
Опитайте се.
Опитайте се да го направите с детето, което сте отгледали и сте обикнали от секундата, в която сте го видели. Опитайте се и тогава ми кажете, че това не ви къса сърцето.
София ме поглежда и без да откъсва очи от моите, подава ръка на Бека, която се поколебава за секунда, преди да я вземе в своята. В гърлото ми засяда буца и ми се струва, че ще се задуша.
— Ами… — започва детегледачката ни, докато гази снега.
— Просто се приберете в къщата!
Изправям се и ги изчаквам да се отдалечат, след което сядам в мрака на затрупания със сняг парк и се разплаквам.
Половин час по-късно двамата със София ядем лазанята, която Мина ни е оставила. Дъщеря ми отделя червените чушки и ги оставя отстрани на чинията си. Бека хапва салата и три филии хляб. Бургерът е изгорен до такава степен, че няма начин да се спаси. Заключих задната врата и дръпнах резето на предната, в случай че София тръгне да скита отново. Поглеждам детегледачката ни.
— Трябва да се прибираш у дома.
— Няма проблем, тази вечер няма да излизам.
— Не мога да… — Не знам как да довърша изречението, без да си спечеля недоволство… или съжаление. Мина е оставила парите за Бека в един плик. Не мога да ѝ платя допълнителните часове. — Не съм ходил до банкомат.
Следва кратко мълчание.
— Парите са достатъчно. Ще остана още малко. Ще ти помогна да я сложиш да спи.
Чудя се доколко Бека е наясно със случващото се между мен и Мина. Дали тя не ѝ е казала, че ми няма доверие и съм неспособен да се грижа за дъщеря си? Дали не я е помолила да остане, докато София не си легне?
Може би не е Мина. Може би Катя е казала, че не може да ми се има доверие. Двете се познават, но дали са приятелки? Колко са близки? Дали Катя не е споделила всичко на Бека, макар че я помолих да не го прави? Параноята ме завладява като сърбеж, който не мога да достигна.
— Може ли флапджак? — пита София. — Те са там. — Тя посочва една метална кутия до електрическата кана. Махам капака ѝ и я оставям на масата. — Аз ги направих.
— Добро момиче. — Бека си взема един. — И аз обичам да пека сладки. Знаеш ли, че можеш да събереш продуктите напълно безплатно отвън? Правила съм бисквити от борови иглички. И от глухарчета. Съществуват безброй сайтове за готвене.
