Роджър Къркууд тежи повече, отколкото ми се струва възможно за човек. Двете с Кармел хващаме по един от краката му, а Ерик и Хасан се заемат с раменете му. Заедно го влачим до мястото му и го качваме на него. Кармел се опитва да не се разплаче.
— Ще го покрия — казвам аз. — Вие отидете да проверите другите пасажери — уверете се, че всички са добре. На някои от тях няма да им дойде зле един сладък чай или дори чаша бренди. Аз не бих отказала. — На пътеката е паднала чаша, съборена при припадането на мъжа. Подът е изцапан с кръв. Вдигам чашата. На дъното е останала малко течност, но и още нещо — някакъв зърнест остатък, подобен на натрошена в чай бисквита. Подушвам го, но усещам единствено миризмата на портвайн.
Скоро след като започнах работа за „Уърлд Еърлайнс“, една жена отпусна глава по време на един кратък полет до Барселона и повече не се събуди. Самолетът беше претъпкан и нямаше къде да я преместим, затова остана на мястото си, закопчана с колана и хванала ръката на дъщеря си, докато не кацнахме. Отклоненията от маршрута при подобни спешни случаи не са нещо невиждано, особено ако все още съществува шанс за спасяване на живот, но също така съм чувала за трупове оставени легнали на три седалки или дори на пода в кухнята. Една от легендите в нашия занаят, предавана под формата на анекдот, която научих по време на обучението си, разказваше за един злополучен екипаж, който затворил мъртво тяло в тоалетната и не съобразил, че ще се заклещи, когато се вкочани.
Потрепервам, докато намествам краката на господин Къркууд. Някой — вероятно лекарката — е затворила очите му, докато говорих с Бен и Луис, но устата му е отворена, езикът му е подут и е увиснал между посинелите му устни. Той носи брачна халка, която се държи на подутата плът на пръста му. Семейството му няма да бъде уведомено за случилото се с него, докато не кацнем и не бъде официално обявен за мъртъв. Чудя се дали съпругата му го е изпратила на летището, или ще е в Сидни и ще го очаква.
Къркууд не е използвал одеялото си, затова разкъсвам найлона и завивам краката му с него. Свалям намачканото му сако, сякаш гънките в него ще му причинят неудобство. В левия му джоб намирам портфейл, който вземам, за да прибера на сигурно в кухнята. Рядко си имаме работа с кражби на борда, а и не мога да си представя някой толкова коравосърдечен, че да открадне от труп, но въпреки това ще го пазя. Портфейлът е черен, скъп и в същото време изглежда обикновен. Отварям го и от него изпада снимка — разпечатана на домашен принтер фотография.
Протягам ръка, за да се хвана за нещо, макар че самолетът е стабилен. Това не е възможно. Това е просто съвпадение. Странна прилика.
Ала не може да бъде. Познавам това лице също толкова добре, колкото своето.
Това е снимка на София.
Казвам се Мелани Потс и съм на полет 79, за да уважа паметта на брат си.
Стюардесите и стюардите покриха мъртвото тяло с одеяло. Не знам какво съм очаквала да направят с него — къде съм смятала, че ще го отнесат, — но определено не беше това. Всички останали продължават да ядат, да пият и да гледат филми с мъртвец, който е само на няколко метра от тях. Сюрреалистично е.
Единственият друг труп, който съм виждала, принадлежеше на брат ми. Не желаех да го виждам, но исках да се сбогуваме. Изпитах облекчение, когато си тръгнах. Онова, което казват, е истина, че тялото остава празно. То е просто съд за личността, която го е обитавала. Ако човек мисли по този начин, то тогава не е странно да остави труп в бизнес класа.
Брат ми беше убит от полицията. Вероятно докладите твърдят друго, но ви уверявам, че е така. Били са шестима — всеки от тях по-едър от малкия ми брат. Чули са акцента му, направили са си изводи и са видели, каквото са искали да видят.
— Наложи се да използваме техники за задържане — обясни единият от полицаите в съда, — тъй като субектът стана много буен.
Вие нямаше ли да сте буйни, ако шестима полицаи ви се нахвърлят? Нямаше ли да удряте, да ритате и да хапете, за да се опитате да се освободите? Това е било всичко, което е направил малкият ми брат, а те са го притиснали в земята, докато не са го задушили. Наричат го позиционна асфикция.
Аз го наричам убийство.
Много обичат да говорят за изкореняване на корумпираните полицаи, на жестоките, на злобните. От време на време изваждат на бял свят някой от тях, за да могат всички да го видят, след което се дистанцират от него и обясняват как те не са такива. Ала ако някой се зарови под повърхността, ще открие стотици оплаквания от полицейско насилие и хиляди срещу грубо поведение, расизъм, предразсъдъци. Законът е на тяхна страна, защото те са законът, защото сред масоните е пълно със съдии, магистрати и властни хора, и едно ръкуване е достатъчно, за да заличи неудобството, създадено от един обикновен младеж, попаднал на грешното място в грешното време.
