— Ако реша да ти звънна сега… Имам предвид, не веднага очевидно, но ако реша да ти звънна по някое време и ти предложа да излезем… Прекалено късно ли ще е?
Появилата се на лицето ми глуповата усмивка не показваше никаква съпротива.
— Чудесно. Да ти дам ли…
— Вече го имам.
— Все още пазиш номера ми?
— Все още го пазя.
Същия петък, след питиета и къри, Мина дойде с мен в дома ми и не си тръгна до понеделник сутринта.
Това не беше стандартна любовна история, но бе нашата любовна история.
— Щом Мина е искала да стане пилот, защо сега е стюардеса? — изважда ме от спомените ми Бека.
— Промени решението си.
Опитах се да убедя Мина да се върне в школата за пилоти, дори да отиде на психолог, за да преодолее паническите атаки, но не успях. Тя се пробва на няколко работи, но ѝ беше трудно да се съсредоточи и после, когато майка ѝ почина, реши да преосмисли нещата.
— Предадох я — каза Мина. — Татко също. Платиха толкова много пари за обучението ми, дори продадоха къщата, която обичаха. Искаха да постигна нещо.
— Не — отговорих ѝ нежно. — Искали са да бъдеш щастлива. — Мина не беше щастлива — не бе онази изпълнена с радост жена, с която се запознах. Внимателно ѝ предложих алтернативна кариера, която щеше да ѝ осигури така желаните пътувания. В началото не беше особено сигурна, но все пак отиде в деня на отворените врати, направи известно проучване и накрая се съгласи.
Отговарям сопнато на Бека:
— Предпочитат да ги наричат екипаж, а не стюардеси.
Детегледачката повдига вежда.
— А ти как предпочиташ да те наричат — член на участък? — Тя се засмива и започва да подсушава чиниите. — Хей, това е добро — полицейски членове.
— Всъщност съм сержант — измърморвам аз, но Бека се обръща към София.
— Хайде, ела да те изкъпем и да те подготвим за лягане. После татко ти ще ти прочете приказка.
— Искам ти да ми прочетеш приказка — чувам да казва дъщеря ми, докато се качват по стълбите.
Душът е пуснат и аз си наливам чаша вино, като изпивам половината на една глътка, преследван от събудените спомени. Двамата с Мина получихме втори шанс да бъдем заедно, а аз го провалих.
София бяга горе и се кикоти. Бека се преструва на чудовището от банята, което съвсем скоро — когато банята е готова — ще я хване и също ще я превърне в чудовище с брада и рога от пяна. Това е една от любимите игри на дъщеря ми, заедно с „летенето“, при което Мина ляга по гръб и изпъва ръце и крака, а тя ляга върху тях като парашутист.
Звънецът иззвънява. Отивам да отворя вратата с чашата вино в ръка. Космите на врата ми настръхват. Понякога Мо се отбива, когато види колата ми отвън и се нуждае от помощ, но едва ли е тя по това време. Оставям чашата си на перваза на прозореца и бавно издърпвам резето, като първо проверявам дали София още е горе в безопасност.
Бях прав да се притеснявам. На прага на вратата е застанал мъж, който е висок метър и осемдесет и наполовина толкова широк. Главата му е гладко избръсната до блясък, а на врата си има зеленикава татуировка.
— Ти ли си Адам?
— Познавам ли ви?
Мъжът се усмихва насреща ми. Облечен е в дебела черна шуба и дънки, а кожените му ботуши са толкова изтрити отпред, че отдолу са се показали металните им бомбета.
— Не, но аз те познавам.
— Нямам ги — казвам аз и слагам ръка на вратата, но той е прекалено бърз — пристъпва напред, избутва ме в коридора и ме притиска в стената. Чашата с вино пада и разлива съдържанието си на пода. Вдигам ръце с дланите напред. — Слушай, приятел…
— Не съм ти никакъв приятел. Не се ебавай с мен, Адам, просто си върша работата, както ти си вършиш твоята. Имаш време до полунощ, след което… — Мъжът не довършва, а само стиска с месестата си ръка врата ми и ме приковава към стената. Стоварвам бърз удар в корема му, но той вдига дясната си ръка и ме удря право в лицето. Пуска ме и това ми дава възможност да го ударя отново. Кръвта се стича по лицето ми. Мъжът сграбчва ръката ми, извива я зад гърба ми и започва да удря главата ми в стената — веднъж, два, три пъти. Оставя ме да се срина на пода. Завъртам се на една страна, прикрил с ръце лицето си. Опитвам се да го изритам, но пространството е малко и не успявам. Това ми спечелва силен ритник с ботуш, който за малко не ме изпраща в безсъзнание. Онзи ме рита отново и отново и нямам друг избор, освен да се свия на топка, за да предпазя главата си и да го изчакам да приключи.
Имам чувството, че продължава часове наред, макар да са само две минути. Мъжът спира и застава над мен. Запъхтян е.
— Това е от шефа.
Той си прочиства гърлото и след малко по ухото ми потича голяма мазна храчка. Оставя ме да плюя кръв на килима в коридора на отворена врата.
Казвам се Джордж Флийт и съм пасажер на полет 79.
Когато излезете на пазар и огладнеете, си купувате сандвич, нали? Или бургер? И го изяждате — сядате на някоя пейка или пък вървите и ядете. Нали?
Позволете ми да ви споделя как стоят нещата при мен.
