Три години, а това е първият път, в който го признавам дори в главата си. Казвал съм си много пъти, че трябва да спра, че ще играя само лотария веднъж седмично, че ще си купувам само един талон за търкане, а не талони на стойност от двайсет лири. Три дни поред стоях пред пистата за кучешки надбягвания и се чудех дали да вляза. През цялото това време не наричах проблема си с истинското му име — зависимост. Тази зависимост ме доведе дотук.
— Десетте бона, които заех, вече са около двайсет — споделям на Бека, макар че ако тя излезе от кухнята, ще продължа да говоря. Изливам всичко и не мога да се спра, споделям ѝ за лъжите и за срама си. — Изпратиха някакъв тип, който да ме предупреди, като сплаши Катя и София. Умолявах Катя да не казва на Мина. Няколко седмици по-късно друг мъж дошъл до къщата, когато била сама, и я заплашил. Тя си тръгна на следващия ден. Тогава съпругата ми ме обвини, че спя с нея.
— Трябвало е да ѝ признаеш всичко.
— Вече знам, че е така! Тогава смятах, че мога да се справя. Просто се нуждаех от голяма победа, за да изчистя дълговете си, но после… — Млъквам, защото звуча жалко. Когато изпаднеш в беда, чувам от дневната, просто излай за помощ!
— Не можеш да съобщиш на полицията, защото си взел пари от лихвар?
— Не мога да им кажа, защото крия проблема си с хазарта от три години. — Вземам бутилката вино и напълвам чашите ни. — Не мога да им кажа, защото съм взел незаконен заем, а това е дисциплинарно нарушение. — Бека оставя чашата си недокосната, но аз изпивам половината на една глътка. Това не е най-доброто нещо след коктейл от болкоуспокояващи, но вече не ми пука. — Не мога да им кажа, защото ще изгубя работата си, ако разберат.
Детегледачката скръства ръце на гърдите си. Опитва се — но не успява — да скрие задоволството си. Чудя се дали се наслаждава на падението ми, или на факта, че е единствената, която знае за него.
— Наистина си затънал в лайната, а?
— Благодаря ти.
— Какъв е планът ти?
Изпивам остатъка от виното. Обръщам се, слагам длани на плота и се навеждам напред, все едно смятам да правя лицеви опори. Усещам как кръвта тупти в нараненото ми лице.
— Нямам абсолютно никаква идея.
Казвам се Ел Сайкс и да се кача на полет 79 беше последното „майната ви“ към родителите ми.
Явих се на четиринайсет държавни изпита. По всички задължителни предмети плюс математика, биология, химия, физика, латински, мандарин и общи науки. „Моята малка дъщеря гений“, казваше ми мама, макар че тази година се бях издължила и вече виждах горната част на главата ѝ, когато я прегърнех.
— Очакваме да завърши с пълен отличен — казваше татко на хората, а аз завъртах очи и излизах от стаята. Не исках да слушам любезните им похвали. Стомахът ми се свиваше и съдържанието му тръгваше нагоре като асансьор. Налагаше се да пия портокалов сок на големи глътки, за да се отпусне. Понякога продължавах да ги чувам — математика, висша математика и физика на най-високо равнище — и съдържанието на стомаха ми продължаваше своя ход нагоре. „Ще е жалко, ако се откаже от мандарина, тъй като е единствената в нейния випуск, която го изучава… а и латинският винаги може да влезе в употреба.“ Асансьорът стигаше до гърлото ми. Навеждах се над мивката, а устата ми заработваше като риба на кука.
Бяхме шестима в така наречената от училището група за надарени и талантливи — четири момчета и две момичета. Момчетата страняха от нас, разбира се, и това ме принуждаваше да дружа със Сали, която носеше чорапи до коленете и не беше привърженичка на дезодорантите против изпотяване. Не че не я харесвах, просто нямахме нищо общо, освен да сме с най-добри оценки на всеки изпит. Сали предпочиташе да решава задачи по време на обяд, а аз исках да пуша цигари зад училището с приятели, които нямаха нищо против, че съм умна, защото правех кръгчета от цигарения дим и знаех откъде да се снабдя с трева.
В интерес на истината не бях умна. Или поне не бях умна като Сали. Нямах висок коефициент на интелигентност, не бях естествен гений от онези, които отиваха да учат в университет на тринайсет години. Просто имах добра памет, мислех бързо и учех здраво. Колкото повече учех, толкова по-добри резултати имах, а колкото по-добри резултати имах, толкова повече се очакваше от мен и получавах още по-добри резултати. Учех ли, учех, докато не излязоха резултатите от държавните изпити — четиринайсет шестици. Това не ме накара да изпадна в еуфория или да изпитам облекчение, а напротив — стомахът ми отново се сви.
