Не съм си навирал носа, където не ми е работа. С Мина се срещнахме в парка, за да прибере София у дома и аз я убедих да дойде с нас за сладолед. Тя седеше накрая на стола си през цялото време, хвърляше погледи на часовника си и питаше София дали е приключила. Стратегията беше същата както винаги — аз нарочно бавех, а Мина бързаше да се прибира. Само да можехме да прекараме деня заедно… Ала тя дори не искаше да чуе.
— Трябва ми пространство — повтаряше постоянно.
— Какво ще кажеш да направим нещо заедно следващия месец? — попитах я аз последния път, в който я видях. — Когато София е на училище през целия ден. Можем да отидем в ботаническата градина. Обичаш да ходиш там. — Стори ми се, че забелязах съжаление в очите ѝ, когато ми отказа, но вероятно просто ми се искаше да е така.
Продължих да я притискам.
— Какво ще кажеш за Коледа? Знам, че остават месеци до нея, но скоро ще правят графиците за отпуските. Ще си пусна една седмица преди нея и можем да отидем на пазар. Ще купим нещо хубаво на София. — Смятах, че това ще наклони везните в моя полза, но Мина само отговори ще си помисля и това беше всичко.
Тя стана да плати сметката в сладкарницата, в секундата в която София остави лъжицата си. Телефонът ѝ извибрира на масата и инстинктът ме накара да го проверя — това беше същата автоматична реакция, при която вземах собствения си телефон, когато звъннеше. Погледнах дисплея. Съобщението беше от мъж на име Райън.
Уредих нещата с ръководството, за да се сменим. Ти ще летиш с полета до Сидни. Продължавам да смятам, че аз спечелих повече от тази сделка.
Не разбрах за какво става въпрос и помислих, че не е нещо важно. Когато си тръгвахме обаче, Мина каза:
— О, относно коледния пазар. Не си пускай отпуска. Зачислена съм за полета за Сидни. Ще ме няма цялата седмица.
Изведнъж съобщението на Райън придоби смисъл.
Двете си тръгнаха, а аз се почувствах премазан. Явно толкова много ме мразеше, че предпочиташе да е на повече от петнайсет хиляди километра от мен… Знаех, че вината е моя, но все пак…
Сега се замислям за Мина, оставена на милостта на похитителите, и проследявам вината наобратно. Помествам се на студения камък в опит да възвърна чувствителността в краката си, без да събудя София, която се е унесла в скута ми. Отпуснала се е на гърдите ми, но главата ѝ се е плъзнала на една страна и след като не мога да използвам ръцете си, се наложи да извия рамо напред, за да ѝ попреча да падне. В началото ми беше малко странно, после стана неудобно, а сега е почти непоносимо, но сънят е най-доброто място за София в този момент, докато мисля какво да правя и преценявам доколко всичко това е по моя вина. Сигурен съм, че ако не бях толкова разсеян — ако не бях толкова пребит, — нямаше да изгубя борбата срещу някого като Бека.
Трябваше да кажа истината на Мина от самото начало, само дето въобще не смятах да я лъжа. Купуването на талони за търкане може да е хазарт, технически погледнато, но никой не го нарича така, докато не стане проблем, а тогава още не знаех, че е такъв. След това вече бях прекалено притеснен и засрамен и отчаяно исках да платя дълга, преди Мина да забележи.
По стената се стича вода и капе по гърба ми. Потръпвам неволно. София се помръдва и това ме кара да застина, но е твърде късно. Тя вече е будна.
— Мамо! — Казва дъщеря ми и след малко го повтаря с по-силен глас: — Мамо!
— Тихо, тате е тук.
— Мамо!
Залюлявам я нежно и рамото ми изпищява от болка. София се разплаква.
— Не ми харесва тук, искам при мама. Мамо!
— Да ти разкажа ли приказка?
— Не, искам мама! — Тялото ѝ е напрегнато и започва да ме рита в пищялите.
— В голямата зелена зала имало телефон.
— Мамо. — Този път думата е изречена по-тихо.
— И червен балон. И картина на… — интонацията ми е въпросителна.
— Прескачаща луната крава — прошепва в отговор София и спира да рита.
— Имало още…
— Три малки мечки, седнали на столчета.
Много мразех „Лека нощ, Луна“. Веднъж я взех и я пъхнах под килима в стаята на София. Казах си, че ще е хубаво да чуе някоя друга приказка преди лягане, да прекъсне това нелепо уповаване в рутината и повторението. Смятах, че бездруго историята не е толкова добра и че има много по-интересни. Купих няколко от „Уотърстоунс“ и се опитах да смекча вината си с „Грузулак“ и „Полет с метла“. Също така поръчах екземпляр от „Малкият принц“ и споделих с Мина, че вероятно ще е добре за София да слуша приказки на френски.
— Майка ти говореше ли ти на арабски, докато растеше?
Мина се ухили.
— Само когато беше ядосана.
— Можем да намерим алжирски народни приказки за София.
— На нея ѝ харесва „Лека нощ, Луна“.
— Всяка вечер ѝ я четем!
Не само повторението ме вбесяваше, но също и фактът, че София искаше само Мина да ѝ я чете. Когато съпругата ми започваше „Лека нощ, Луна“, дъщеря ни повтаряше с нея. Сочеше картинките и слагаше пръст на устните си, когато старицата прошепнеше шшт. Аз винаги бях резервата на губещия отбор.
— Нощни звезди, нощен пейзаж, нощни звуци се носят отвсякъде — завършвах аз и София сядаше в леглото.
— Кога ще се върне мама?
