„Наех“ го за една година и му възложих да хакне нивата на един шутър, след което му изпратих абсолютно същата игра, като му казах, че защитата ѝ е била подобрена.
— Невероятен си! — похвалих го аз, когато отново победи системата. — Не знам какво щях да правя без теб.
Това ми струваше пари, естествено, но приходите бяха добри. Снимката на гладуващата бяла мечка — превърнала се в хит в страниците на групата ни „Домашни хитрини“ — доведе до постоянен поток от дарения. Хората, които даряват пари „за околната среда“, не питат как се харчат.
Беше истинско изпитание да накарам Амазонка да се прехвърли от шутъри на симулации (Не е забавно, ако не можеш да убиваш хора!), но дотогава вече беше настроен да приема всякаква работа, каквато му дадях. Изпращах го къде ли не в страната, за да изпробва истински симулатори на полети, докато не се почувства също толкова удобно в пилотската кабина, колкото на геймърския стол, след което го записах на поредица от уроци по летене с малки летателни апарати, но никога на едно и също летище два пъти.
— Инструкторът каза, че ми се удава! — написа ми той след първия си урок.
Мисля си колко далеч стигна за толкова кратко време. Досега не се бяхме срещали с Амазонка лично, но си го представях изпънат като струна и с високо вдигната глава. Същото се случи със Замбези, която въобще не беше потиснатата съпруга, която спасих от ужасния ѝ съпруг. Работата ни — важната ни работа, която щеше да промени света — трансформираше животите ни според целите ни.
Необходими са около шейсет летателни часа, за да получиш свидетелство за пилот. Амазонка имаше хиляди игрални часове само тази година. Когато се качи на полет 79, вече разполагаше със свидетелство за пилот и десетки часове в симулатори на „Боинг 777“. Повече от достатъчно за целите ми.
Все пак колко е нужно, за да паднеш от небето?
Писъците са отстъпили място на изпълнена със страх и изумление тишина. Дерек Треспас накара всички пасажери да се отдръпнат от Кармел, като се провикна от лявата страна на кабината: „Покажете малко уважение!“, когато никой не реагира. Ерик, Ческа и мъжът със сивия суитшърт са на пода на пътеката с мен, а Кармел лежи между нас.
— Намалява — казва Ерик. Кръвта, в която сме покрити всички, вече не блика толкова силно. Мъжът с очилата все още притиска раната на врата на Кармел. Кръвта се пени около пръстите му. Тирбушонът е взет от бара — той представлява обикновена метална спирала с дървена дръжка. Струва ми се варварско да го оставим да стърчи от колежката ми, но ако го извадим, кръвозагубата ще е още по-сериозна.
В крайна сметка няма значение дали ще го оставим, или не.
— Не намалява — отбелязва мрачно Ческа. — Спира.
Наблюдаваме как животът на Кармел се оттича от тялото ѝ, а конвулсиите ѝ се разреждат с отказването на органите ѝ и загубата на съзнание. Очите ѝ побеляват; кожата около тях е лепкава и посиняла. Спасителят ѝ маха ръце от гърлото ѝ и се отпуска назад на пети. Той сваля очилата си и размазва потта и кръвта по челото си. Лицето му е изпълнено с ужас.
Докосвам го по ръката и той потреперва, все още впримчен в кошмара, който току-що преживяхме.
— Направихте всичко по силите си.
— Вероятно можех да държа раната по-силно или…
— Направихте всичко по силите си. — Гласът ми ме предава на последната дума.
— Глупаво момиче. — Мисури е изцапана с кръвта на Кармел — също като нас, — но изражението ѝ не наподобява нашите — тя е напълно спокойна.
Поглеждам я.
— Как можахте?
— Това се случва, когато не спазвате инструкциите.
— Тя не направи нищо лошо, а вие я убихте!
— Не беше…
Ставам на крака, отвратена от извиненията ѝ.
— Вие сте чудовище.
— За бога, Мина, млъкни! — сопва се Ерик.
Нахвърлям му се.
— Много те бива на приказки! Кармел се опитваше да те спре… Всичко това… — Млъквам, защото съзнанието ми отказва да приеме останалите думи. Не всичко е по вина на Ерик. А по моя. Той го знае, знам го и аз.
Брадатият мъж продължава да гледа Кармел.
— Как се казвате? — питам го със спокоен глас аз.
Той ме поглежда с празен поглед, но все пак отговаря:
— Роуън. Трябва да я преместим. Не можем да я оставим на пода, не е правилно. — Роуън примига бързо, след което избърсва напразно очилата си в суитшърта, преди да си ги сложи отново.
Ческа поглежда вратата на стаята за отдих на пилотите.
— Не можем ли да…
— Ще я сложим на някоя седалка — казвам бързо аз. Бен и Луис са на по-безопасно място от нас… както и половината екипаж. Защо да рискуваме да ги наранят, след като все още съществува шанс да се приземим успешно? На пилотите им остава още един час почивка, преди да слязат долу, но неочаквано осъзнавам, че втората половина от екипажа трябва да е застъпила преди един час. Къде са? Не се чува нищо от стаята за отдих. Дали някой от тях не е слязъл за питие по-рано? Вероятно е отворил вратата едва и е видял какво става? Представям си как се оттегля, затваря вратата и започва да крои планове.
Ческа веднага разбира какво си мисля.
— Да, хайде да го направим.
