— София, какво имаше в сандвича ти? Дай да го опитам… веднага! — Дърпам белезниците си, все едно мога да ги отключа по магически начин.
Дъщеря ми взема коричката, която е оставила на пода, и едва я докосва до устните ми.
Фъстъчено масло.
— Дори не бива да държим такова у дома — каза Мина, когато се върнахме от лекарката с тригодишната София, която нямаше никаква представа за получената фатална диагноза.
— Алергията ѝ не е чак толкова лоша. — Имало хора, обясни ни лекарката, които не можели да стоят на метри от ядките и устните им се подували в мига в който някой отворел пакетче с фъстъци в кръчмата.
— Ами ако се докопа до него? Тя е твърде малка, за да разбере какво може да си маже на филийка и какво не.
— Ще го държа отгоре на хладилника — дори няма да го види. — Фъстъченото масло е една от любимите ми забранени храни. Ям го с лъжицата, преди да отида да бягам, или го мажа на филийка в неделя сутринта.
Откакто знаем, че е алергична, София получи само една алергична реакция, когато един безразсъден родител ѝ даде бисквита, без да попита Мина преди това.
— Беше ужасно — разказа ми после съпругата ми и поклати глава, все едно някаква муха беше хваната в капан в нея. — Използвах автоинжектора и изведнъж си казах: Ами ако не проработи? Смятаме, че тези неща трябва да сработват, но не е изключено да попаднем на дефектен, нали? На непроверен? На неработещ?
— Нашият работи — напомних ѝ аз, защото все още беше притеснена, макар че София вече дрънчеше с тенджерите на детската си кухня, забравила за премеждията си през деня.
— Да, но…
Прегърнах я, за да я успокоя.
— Сработил е.
София се научи, че не бива да взема храна от други хора, а само от нас. Свикна да си носи обяд от вкъщи по време на екскурзиите и да пита дали в тортата има ядки, когато отиде на нечий рожден ден. Успокоихме се. Твърде много. Бурканът с фъстъчено масло остана на хладилника, където дъщеря ни нямаше достъп до него.
— Успокой се. Опитай се да дишаш по-бавно.
София едва си поема въздух. Гърдите ѝ ще се стегнат, все едно някой е седнал отгоре им, а гърлото ѝ ще се подуе и всяко вдишване ще представлява огромна трудност за нея. Тя движи устни, но от тях не излиза никакъв звук. Клепачите ѝ вече са се подули и очите ѝ са се превърнали в тънки резки.
— Бека! — извиквам много по-силно отпреди малко. Заставам на колене, сякаш по този начин викът ми ще стигне по-далеч, и започвам да удрям белезниците в металната тръба. — Помощ!
Анафилактичният шок може да доведе до смърт след няколко минути или след няколко часа. Първия път, в който София получи такъв, веднага я заведохме на лекарка, която ни прие по спешност, извади автоинжектор и набра 999 в същото време. В болницата ни дадоха личен автоинжектор.
— Какво ще стане, ако не получи адреналин? До какво ще доведе реакцията?
— Няма как да се прецени. Нека не научаваме по трудния начин. — Лекарката беше млада и внимателна, а в погледа ѝ се четеше съчувствие. — По-добре се снабдете с резервен автоинжектор.
Разполагаме с общо четири. Един в раницата на София, един в дамската чанта на Мина, един в колата ми и един в кухненското чекмедже, заедно с резервните ключове, батерии и тригодишни играчки от „Хепи мил“ на „Макдоналдс“.
— Помощ!
Радиото в кухнята спира по средата на Fairy Tale of New York.
Не изчаквам Бека да отговори.
— Нуждая се от автоинжектора на София. Дала си ѝ ядки, глупава… глупава…
— Дадох ядките на теб! Нямаше достатъчно сирене, така че…
— Бързо! Няма време… Тя може да умре, Бека! — Съжалявам за думите си в мига, в който виждам лицето на дъщеря ми — подуто, паникьосано и борещо се за малкото въздух, който успява да поеме. — Не е истина, миличка — добавям тихичко. — Просто го казах, защото наистина се нуждаем от автоинжектора ти.
Отгоре се разнася шум. Дрънчат ключове. Представям си как Бека изсипва съдържанието на кухненското чекмедже на пода. Дърпам белезниците си. Страхът и раздразнението осигуряват допълнителна сила в схванатите ми ръце. Какво ще направя, ако София спре да диша? Ако сърцето ѝ спре да бие?
— Побързай!
— Не го намирам!
Сигурно Мина го е преместила. Разгневявам се, че не ме е предупредила, че не сме поговорили за това, че не ми е казала мислех си, че ще е по-добре да е в коридора, в банята, в бюфета.
— Провери в раницата на София — провиквам се аз. Бека издава звук, който е нещо средно между хлип и писък.
— Той не е в раницата ѝ, а на самолета. Взех го снощи, докато я гледах. Наредиха ми да го оставя на пейка в парка, откъдето ще го приберат.
— Какво си… — Няма време за въпроси. — В колата ми! — София издава сподавен звук, който може да е тате, и инстинктивно дърпам белезниците си в опит да я прегърна. — В жабката! — Гърлото ми е прегракнало от викане, но чувам Бека да побягва навън, чувам пиукането на централното заключване и отварянето на една от вратите.
— Всичко ще е наред, всичко ще се оправи, миличка.
Отново се разнасят стъпки, бетонният капак на улея за въглищата е отместен и автоинжекторът изтраква, когато пада долу в мазето.
— Вземи го, тиквичке. Махни му капачката. Точно така. А сега се инжектирай в бедрото.
