— Самолетът още е на автопилот — обяснява Ческа. — Всеки може да седне на пилотското място и въобще няма да забележите разлика. Приземяването обаче е друга работа. Самолетът трябва да бъде подготвен за приземяване или цопване…
— Цопване?
— Приземяване във вода — отговарям аз, без да откъсвам очи от Дерек.
— … и носът трябва да е нагоре колкото се може по-дълго. Ако преминем в свободно падане… — Ческа рязко млъква и захапва долната си устна. — Е, ще ни е много трудно да си възвърнем управлението.
Настъпва дълго мълчание.
— Хората преживяват самолетни катастрофи, нали? — Алис ме поглежда с надвиснали над телефона пръсти. — Инструкциите за безопасност, които провеждате и които всички пренебрегваме — това трябва да направим, нали? — Тя кима енергично с глава, сякаш отговаря на собствения си въпрос.
— Хората на седалките вероятно ще оцелеят — казва Дерек. Алис се оглежда в кабината, където пасажерите от икономична класа седят със сложени колани. Няколко от тях са се сгушили едни в други, доколкото им позволяват коланите, с ръце на главите. — Останалите ще бъдат захвърляни наоколо като парцалени кукли. Ще умрем още преди да паднем.
Поглеждам бременната жена. На долните ѝ мигли се събират сълзи. Ческа се намръщва на Дерек.
— Да не искаш да предизвикаш масова паника?
— Алис е права — намесвам се аз. — В зависимост от това как и къде ще се приземим, разполагаме с шанс да оцелеем, но ако не сме в седалки, шансът да се нараним е по-голям.
— Значи се нуждаем от места. — Гласът на Алис е станал малко по-писклив. Тя се изправя на колене и започва да се оглежда като сурикат. — Някъде четох, че задната част е най-безопасното място, така че сме в изгодна позиция.
— Самолетът е пълен — отбелязвам аз.
— Но ние платихме повече! — Тя оглежда всички ни един по един и явно не забелязва изумените ни физиономии. — Платихме повече за местата си. Затова, ако не ни позволят да се върнем в бизнес класа, трябва да ни…
— Не. — Роуън вдига ръката си с насочена към Алис длан, сякаш по този начин може да я накара да замълчи. — Просто млъкни. — Тя го поглежда намръщено, след което отново започва да пише на телефона си. Чудя се с кого се сбогува, когато спира, гледа известно време дисплея и натиска последен бутон.
— Готово — казва Алис и изпуска дълга въздишка. — Изпратено е.
Дерек се опулва насреща ѝ.
— Сигурно се шегуваш с мен. — Той поглежда останалите от нас, които не разбираме какво се случва. — Написала е статия за вестника си.
— Да си го кажем направо — обяснява Алис, — ти щеше да направиш същото, ако се беше сетил. Сигурна съм, че никога досега не е правено. Разказ от един от заложниците по време на отвличането на самолет.
Всички млъкваме от изумление. Чудя се колко време ще мине, преди статията на Алис да се появи в интернет. Вероятно Адам ще я прочете?
— Можем да поискаме спасителните жилетки от бизнес класа — предлага Дерек. — Поне е нещо.
Двете с Ческа си разменяме погледи, но не казваме нищо. Остават малко повече от два часа до Сидни — в момента се намираме над Северна Австралия. Ако се разбием сега, спасителните жилетки ще ни помогнат колкото лъжица в бой с ножове.
— Разбира се — съгласявам се аз. Някои от пасажерите на седалките около нас вече са облекли своите. Алис гледа най-близката до нея, която е облечена от тийнейджър с бледо лице. Представям си я как я сваля от гърба му, а цената на билета ѝ е основанието ѝ да се опита да повиши шансовете си за оцеляване.
— Аз ще отида — казва Роуън.
— Не. — Двете с Ческа отвръщаме едновременно, подтикнати от чувството си за дълг и отговорност.
— Това е моя работа — заявявам аз и се изправям колебливо на крака с вдигнати ръце. И вината е моя.
Бавно извървявам няколкото крачки от трети ред до Ганг. Той се поти обилно и пристъпва от крак на крак.
— Искам да взема спасителните жилетки от бизнес класа — казвам му.
— Никой няма да напуска тази част на самолета.
— Така ще успокоим пасажерите. — Ганг се колебае, но поклаща глава заради инструкциите на Мисури. Сменям тактиката си. — Кой те чака у дома? Женен ли си?
— Живея с родителите си. — Той млъква рязко, сякаш е проговорил по погрешка. Един мускул се свива под лявото му око.
— Сигурно се гордеят с теб.
На скулите му се появяват гневни червени петна.
— Ще се гордеят. Ще се гордеят, че отстоявам убежденията си.
— Като осъждаш стотици на смърт?
— Никой няма да умре!
— Някои вече го сториха. — Мисля си за Кармел и как животът се оттече от нея за секунди. Никой друг, казвам си, никой друг не бива да умира.
— Това беше… — Ганг се опитва да намери правилната дума. — Това беше злополука. Никой няма да бъде наранен, ако сътрудничите. Правителството ще се съгласи с исканията ни и Амазонка ще приземи успешно самолета.
— Ти ще отидеш в затвора.
— Но ще сме спасили планетата.
Поклащам глава.
— На колко години си? Двайсет и пет? Двайсет и осем? Целият ти живот е пред теб, а са ти промили мозъка да се откажеш от всичко.
— Климатичните промени са най-голямата…
— … заплаха за планетата. Вече го разбрах. Но това не е решение.
