София ме поглежда, а сълзите ѝ текат по подутото ѝ лице.
— Хайде, миличка, аз не мога да го направя. Виждаш ли Екшън Мен на пижамата си? Ето там. Точно над коляното ти — по-високо, по-високо, точно там. Забий автоинжектора, след което го задръж, докато не ти кажа да го махнеш.
Знаех, че дъщеря ми е смела — тя не плаче, когато си обели коляното, нито пък когато се събуди вечер с треска, безстрашна е на детската площадка, виси с главата надолу и постоянно бяга към голямата пързалка, — ала не знаех точно колко е смела, преди да я видя как вдига ръка, стиснала в юмрук автоинжектора, и как го забива в собственото си бедро. Потискам хлипа си и оглеждам лицето ѝ, за да се уверя, че ще се оправи. То още е подуто, а София се бори за всяка глътка въздух. Тя стиска силно автоинжектора и не мога да видя дали го е направила правилно; не знам дали е сработил и дали иглата е на точното място.
Нямам представа дали това е достатъчно, за да я спаси.
Докосвам с върховете на пръстите си бележката в джоба си. Представям си как София е лежала по корем в стаята си, изплезила език, докато пише старателно всяка дума.
За моята мама.
Не за първи път дъщеря ми крие някой десерт за мен — миналия месец, докато разопаковах багажа си в Ню Йорк, намерих парче от бананов кейк, увито в салфетка и прибрано в една от обувките ми, — но за първи път ми праща и бележка. Смятах, че писмата, които оставям на възглавницата ѝ, не ѝ правят никакво впечатление — чудех се дали въобще ги чете, — но явно е научила нещо от тях. Може би най-накрая постигаме напредък.
Затварям очи за секунда и черпя сили от мисълта и от бележката в джоба си. Мърморя си успокоително и насочвам цялата си енергия в думите, които изричам, сякаш отдадеността ми ще помогне да се превърнат в истина. Тя е в безопасност. Ти спази своята част от сделката, за да я предпазиш. Адам няма да позволи да ѝ се случи нищо лошо.
Името на съпруга ми ми носи облекчение и ми напомня за нещата, които обичам в него и ми липсват, откакто се разделихме. Взаимоотношенията ни бяха прекрасни, преди да се появи Катя. Той беше готов да направи всичко за мен и аз за него. Така се държат хората, които се обичат.
Така се държат хората…
Поглеждам празната пътека зад Ганг. Яндзъ е застанал до вратата на пилотската кабина. В главата ми започва да се оформя план. Сигурна съм, че знам нещо за похитителите, което дори на Мисури не е известно, и то може да ни вкара в пилотската кабина. Представям си как Ческа сяда на пилотското място и добре познатият ѝ глас се разнася по уредбата, за да каже на екипажа: Пригответе се за кацане. Сърцето ми се изпълва с надежда.
— Имам интернет! — Викът се разнася от другата страна на кабината. Изправям се непохватно, без да се страхувам от похитителите. Желанието ми да говоря с Адам е много по-силно от инстинкта ми за самосъхранение. Виждам една ръка във въздуха, триумфално размахваща мобилен телефон. — Опитвам се да се свържа, откакто излетяхме, и най-накрая установих връзка!
Наоколо настава суматоха — пасажерите бъркат под седалките за саковете си или откопчават коланите си, за да извадят багажите си от багажното отделение над главите си. Разнасят се весели възгласи, когато включват устройствата си и лицата им се осветяват от дисплеите им. Поглеждам похитителите, за да видя как приемат новината. Мисури гледа собствения си дисплей, а веждите ѝ са събрани, докато пише бързо с палци.
— Пуснали са го — казва Роуън.
— Защо?
Той свива рамене.
— Вероятно, за да отправят исканията си? — Двамата поглеждаме към бара. Бременната жена до нас говори със съпруга си чрез ФейсТайм. По лицето му текат сълзи, докато докосва дисплея си.
— Много те обичам — казва той.
— Аз също много те обичам.
Потискам надигащия се хлип и се обръщам, защото не мога да понеса мъчението да съм свидетел на нечие чуждо сбогуване. Шумът в кабината нараства, след като другите също се свързват с близките си. Оставят се съобщения на гласови пощи, разменят се мили думи от обич, молби за прошка. Кажи на децата, че ги обичам, ако не успея да се…
Ческа изпраща съобщение и се опитва да не се разплаче, въпреки че сълзите напират да потекат под привидно спокойната ѝ фасада. Ръката ми потреперва от желание да взема телефона си, който е в чантата ми в предната част на самолета, и се чудя колко дълго мрежата ще издържи на това натоварване.
Майка ми ми се обади в деня преди да почине. Не беше минала цяла година, откакто се отказах от обучението си за пилот и не можех да изтърпя още един разговор на тема защо не опитам пак; не издържах на милите ѝ, но настоятелни въпроси относно онзи ден в самолета. Видях името ѝ на дисплея на телефона си и я оставих да се свърже с гласовата ми поща. Щях да ѝ се обадя по-късно или на сутринта.
Не го направих и никога не си го простих.
