В главата ми се изреждат различни спомени. Адам пред олтара — обръща се, за да ме види как вървя към него. Първата ни среща със София. Денят, в който я заведохме у дома. Игрите ни на чудовища от банята. Първият ѝ учебен ден — двамата с Адам я държим за ръка и я люлеем високо във въздуха. Мама не беше жива, за да дойде на сватбата ни, и не видя София и каква майка съм самата аз. Не желая това за дъщеря си. Искам да съм до нея — точно това ѝ обещах, когато я заведохме у дома.
Никога няма да те изоставя. Никога вече няма да си сама.
— Ето.
Оглеждам се. Роуън ми подава телефона си. Посягам към него, макар че възпитанието ми ме кара да откажа:
— Не мога… Сигурно искаш да се обадиш…
— Ти си първа. Звънни на съпруга си. На дъщеря си.
— Благодаря ти. — Преглъщам с усилие.
Мобилният на Адам е изключен, затова затварям и се обаждам на домашния. Представям си го как се буди и се чуди кой се обажда по това време на нощта. Слиза по стълбите и надниква през отворената врата в стаята на София, за да се увери, че не се е събудила.
Свързахте се със семейство Холбрук. Съжаляваме, че ни няма…
Затварям. Натискам бутона за повторно набиране. Къде са? Направих всичко, което похитителите искаха. Направих го за София, за да я предпазя… Къде е тя?
Свързахте се със семейство Холбрук. Съжаляваме, че ни няма, за да приемем обаждането ви, но можете да оставите съобщение. Ще се свържем с вас възможно най-скоро.
— Адам? Вдигни, ако си там. Адам! — Не искам да се разплача, но съм безсилна пред хлипа, който изригва и потапя думите ми. — Самолетът беше отвлечен. Казаха, че ще наранят София, ако не… О, Господи, Адам, ако си там… ако нищо не се е случило, отиди на безопасно място, моля те. Казаха, че ще сме във въздуха, докато не свърши горивото на самолета и… — Говоря толкова бързо, че думите се сливат една с друга. Прекратявам разговора и се ядосвам на себе си, че съм се сринала.
Роуън слага ръка на рамото ми.
— Дишай.
Зад него Алис пише бързо на телефона си.
Вдишвам и издишвам.
— Може ли да се обадя отново?
— Разбира се.
… да оставите съобщение. Ще се свържем с вас възможно най-скоро.
— Адам, ако не се прибера, кажи на София, че я обичам. Кажи ѝ, че е смела, красива, умна и че съм благодарна за всеки един ден с нея. Кажи ѝ, че направих всичко възможно, за да я опазя. Обещах ѝ никога да не я изоставя и искам да знае, че съжалявам. Съжалявам, че не спазих обещанието си. Тя ще постигне много в живота си и макар че няма да ме види повече, ще бъда там и ще се грижа за нея. Много я обичам. И… обичам и теб. — Преглъщам и заговарям по-силно, като всяка следваща дума е по-пламенна от предната: — Няма нужда да ѝ казваш това. Защото се прибирам у дома, Адам. Прибирам се у дома.
Изчаквам малко и си представям гласа си на телефонния секретар в празната кухня. Затварям и си поемам дълбоко въздух. Прибирам се у дома.
— Добре ли си?
Кимам мълчаливо на Роуън. Как мога да съм добре? Как може някой от нас да е добре?
— Какво ще стане, когато свърши горивото? — пита тихичко Дерек. Седнали сме в тесен кръг — аз, Ческа, Роуън и Алис — на пътеката между местата на седналите пасажери. Алис продължава да пише на телефона си. Навсякъде около нас се чуват сбогувания, изпълнени със страх и мъка. Похитителите са шестима, но се питам дали няма и други. Дерек е в още по-неугледен вид от по-рано, ако това въобще е възможно — ризата му е намачкана, а очилата му са леко накривени, сякаш някой ги е бутнал.
Ческа се поколебава, преди да отговори:
— Ще се разбием.
— Имам предвид, какво ще се случи? — настоява журналистът. — Какво е усещането?
Потръпвам.
— Недей. — Алис стиска очи.
— Двигателите ще спрат. В рамките на няколко минути, дори секунди, ще се изключи първо единият, а после и другият. Самолетът ще се превърне в планер.
— Значи няма просто да паднем от небето? — продължава с въпросите Дерек.
Алис отново потръпва. Очите ѝ не се откъсват от дисплея на телефона, а пръстите ѝ се движат толкова бързо, че не мога да ги проследя. Един спомен изплува на повърхността на съзнанието ми и пулсът ми се ускорява. Бученето в ушите ми ме връща обратно в школата за пилоти, в горещата и тясна пилотска кабина на онзи самолет „Чесна 150“. Въздишам, преброявам до десет и забивам нокти в дланите си, докато не се вземам отново в ръце. Ческа продължава да обяснява:
— Съотношението при безмоторно летене на „Боинг 777“ е… Не знам… може би петнайсет към едно? На прелетени петнайсет хиляди метра, ще губим около хиляда във височина.
— Колко високо сме в момента?
— На повече от десет хиляди метра — отговарям тихичко аз. Настъпва тишина, докато всички се опитваме да пресметнем задачата.
— Това не е точна наука — съотношението зависи от атмосферните условия, височината, тежестта… — Ческа млъква.
— Но в крайна сметка ще се разбием — казва Дерек, който говори някак си между другото, все едно не му пука. Все едно, осъзнавам аз, иска да се случи. Поглеждам Роуън и забелязвам, че той вече гледа внимателно журналиста. Дали си мисли същото като мен?
