Ганг поглежда през рамо към пилотската кабина, а после към Нигер, който вдига ръце, за да попречи на един пасажер, станал от мястото си и тръгнал по пътеката. Все още си върши работата, въпреки развоя на събитията. Били са радикализирани — при това толкова ефективно, че дори сега продължават да се подчиняват на нарежданията на Мисури.
Пол Талбът оставя бебето Лаклан в ръцете на съпругата си и ѝ прави знак да отиде на свободното място, но преди да е помръднала, Джейсън Поук се намества на него, слага си предпазния колан и се отпуска.
— Трябва да направим нещо — предлагам аз по-скоро на себе си, отколкото на останалите.
— Какво? — Един пасажер на предния ред изкрещява въпроса си към мен с изкривена от страх уста. — Нищо не можем да направим!
Ганг отстъпва крачка назад, след което прави една напред. Не знае какво да прави и къде да ходи, когато лидерката им я няма. Това е шансът ни. Обръщам се към Ческа и останалите.
— Трябва да влезем в пилотската кабина.
— Ами експлозивите… — започва Роуън. — В мига в който се доближим, тя ще… — Той стиска юмруци и ги отваря рязко, за да наподоби експлозия.
— Ако не го направим — отговаря Дерек, — тя ще ни разбие в Операта на Сидни.
Бременната жена ни слуша.
— Във всички случаи сме прецакани.
— Ако тя задейства бомбата сега… — преглъщам, защото ми е трудно да изрека на глас онова, което си мисля —… ще загинем само ние. Самолетът ще падне и да, може да има жертви на земята, но може и да няма. Ако позволим това да се случи обаче, знаем, че много хора ще умрат.
— Права е. — Ческа се изправя. — Хиляди невинни отиват в операта в този момент. Не можем просто да…
— Не мислите ли за невинните хора на този полет? — разнася се един глас от другия край на кабината. Надигат се одобрителни възгласи и гневни подмятания. Роуън ме поглежда и две бръчки се задълбочават под очите му.
— Смяташ, че трябва да се откажем — констатирам аз.
Той затваря очи за секунда, сякаш търси сила някъде дълбоко в себе си. Когато ги отваря са потъмнели от отчаяние.
— Не. Мисля, че вече изгубихме.
Една жена с розов потник става в другия край на кабината, все едно ще предлага мястото си на някого. Подготвям се за още викове, крясъци и спорове, но се успокоявам, когато осъзнавам коя е — това е лекарката, която се отзова на призива ни за помощ. Тя слага ръце на облегалката на седалката пред нея, подобно на проповедник на амвон. Чудя се какво ли е чувството да си неспособен да спасиш нечий живот. Дали тази случка ще я преследва, или вече е видяла достатъчно смърт, за да е свикнала?
— Само приказки! — Лекарката се намръщва раздразнено и всички в кабината утихват. Спомням си колко неохотно разговаря с мен и как се изчервих, когато ѝ се извиних, че я безпокоя. — Да щурмуваме ли пилотската кабина, или да останем тук… — Тя говори с писклив глас, като имитира заговора ни. Обзема ме безпокойство. — Просто го направете. Тя така или иначе ще ни разбие.
— Лесно ти е да го кажеш — провиква се Джейми Крофърд. — Не видя жилетката ѝ — натъпкана е с експлозиви.
Лекарката отпуска глава назад и избухва в смях. Звучи като маниачка и бавно осъзнавам истината. Присъствието на лекар на самолета ми вдъхна увереност. Помислих си, че тя ще ни помогне да спасим хора, че ще превърже ранените и ще направи всичко по силите си за умиращите.
— Знаете ли колко е трудно да се пренесат експлозиви на самолет? — продължава тази жена.
Поглеждам часовника си. По график ни остават два часа до Сидни. Всички в кабината я гледат с надеждата, че ще предложи план, който да ни спаси.
— Фалшиви са, идиоти такива — казва лекарката. — Нямаме експлозиви — това са просто кабели и найлонови торбички. Няма никаква бомба.
Нямаме експлозиви.
Тя е една от тях.
Няма време за мислене какво означава това или кой още сред пасажерите е от похитителите.
Бомбата на Мисури е фалшива.
Ако успеем да проникнем в пилотската кабина, ще я обезвредим и Ческа ще поеме управлението на самолета.
Все още имаме шанс.
Все още мога да спазя обещанието си към София.
Прецаках се. Отново. Точно когато ми се струваше, че нещата няма как да станат по-зле, че не мога повече да навредя на семейството си — на себе си — се прецаках още повече.
— Бека ще се върне ли? — София се изправя до седнало положение. Гласът ѝ е много по-силен сега. Далеч е от нормалното си състояние, но това не е странно предвид положението ни.
— Не, тиквичке, не мисля, че ще се върне. — Мамка му, мамка му, мамка му. Проклинам се, че не си меря приказките. Исках да изплаша Бека, така е. Исках да ѝ покажа, че мога да я намеря лесно, за да се вразуми и да ни пусне. Почувствах се добре, когато влязох в ролята си на полицай, и за известно време прогоних мислите за дълговете и проваления си брак. Зърнах старото си аз и си позволих да говоря свободно… ала сега влоших нещата. Направих ги много, много по-лоши.
