Чудя се къде ли е избягала Бека. Сигурно има кола, която е паркирала недалеч от тук. Каза ни, че не шофира, но може би това е било поредната лъжа. Представям си я как се прибира у дома, в къщата на родителите си, и се качва тихо по стълбите. Ляга си облечена на леглото си и изчаква пулсът ѝ да се успокои.
Може би не е хлапето, за което я мислех. Може би не живее при родителите си. Възможно е „Теско“ да е само сезонна работа, временна длъжност… да е дори само за прикритие. Представям си я как си събира багажа в раница в собствения си дом — в окаяна стая в къща с много наематели. Къде ще избяга? Къде се крият тези хора, тези професионални протестиращи? Четох за някаква корпоративна важна клечка, която толкова много се разгневила на референдума за Брекзит, че се отказала от всичко и се преместила в Лондон. Продала всичките си притежания, преспивала при приятели и прекарала следващите три години в изнасяне на речи по мегафон пред Уестминстърския дворец.
Това не го разбирам. Ясно ми е, че хората се разпалват по определени каузи, че искат справедливостта да възтържествува… самият аз нямаше да съм полицай, ако не ми пукаше за правилно и грешно, ала те посвещават живота си на убежденията си, дори влизат в затвора заради тях.
Похитителите на самолета на Мина сигурно са наясно, че ще умрат. Готови са да повлекат стотици други с тях и явно това не ги безпокои — малка битка, изгубена в разгара на война. Не мога да си представя за какво бих се борил толкова пламенно.
Да, мога.
За София.
Бих се борил за София. И ще го направя.
Но как? Дърпал съм белезниците толкова силно, че не е останала кожа около китките ми, ала тръбата на стената не помръдва. Успея ли да се освободя, ще разбия вратата, едва ли ще е особено трудно…
Музикалната радиопрограма е прекъсната от новинарска емисия. Усещам как София се напряга, както и аз. Моля те, казвам наум, нека не научава за загубата на майка си по този начин.
Току-що получихме новини от полет 79. Пътуващата в отвлечения самолет редакторка на „Телеграф“, Алис Даванти, ни изпрати ексклузивни снимки от мястото на събитията.
Залива ме огромно облекчение, че самолетът още не е катастрофирал, и пропускам първите няколко думи от изявлението на Даванти, но вниманието ми отново е привлечено, когато чувам името на Мина.
— Мама!
… много хора ще я обвинят, че е поставила безопасността на семейството си пред животите на стотици пасажери на полет 79. Заобиколена съм от родители, баби, дядовци и деца, докато пиша това. Семействата им със сигурност няма да разберат защо техните близки не са толкова важни, колкото детето на тази жена.
След изявлението отново се включва радиоводещият, който обещава още новини скоро. София се опитва да седне.
— Тате, какво каза тази жена за мама?
Залива ме ярост. Няма да причиня това на София. Няма да ѝ позволя да се чувства виновна и да мисли лоши неща за майка си, след като Мина е постъпила както всеки друг родител.
— Тя казва… — Млъквам, за да преглътна надигащия се в гърлото ми хлип. — Тя казва, че мама те обича повече от всичко на света.
Звукът от автомобилен двигател разкъсва тишината на нощта. Фермерският път не води доникъде — по него минават само хората, които живеят тук, а тук не живее друг освен нас, Мо и жената, която идва само за няколко уикенда в годината. Това нейната кола ли е? Защо би пристигнала в този късен час? Изгубих представа за времето, но едва ли остава много до разсъмване.
За миг изпитвам надежда. Вероятно Бека е променила решението си. Може би думите ми са я разубедили, осъзнала е, че полицията ще я намери рано или късно и…
Само дето двигателят, който чувам, не е дизелов, така че едва ли е полицейска кола.
Родителите на Бека? Или някой от другите активисти? Може би са дошли да ни преместят на друго място, което смятат за по-безопасно. Ще ни се отвори възможност да избягаме. Ще се наложи да отключат едната халка на белезниците ми, за да ме освободят от тръбата. Трябва да съм готов. Представям си как замахвам към онзи, който ще се появи — десен или ляв, в зависимост от това коя ръка ще освободи първо. Ще го поваля и със София ще се качим по стълбите, ще минем през кухнята и коридора и ще излезем от къщата.
Чувам стъпки навън. Тихи са. Внимателни, премерени. По протежението на къщата. Онзи сигурно наднича през прозорците, за да се увери, че няма никой вътре, че сме само ние, заключени в мазето, и писъците ни няма да бъдат чути.
Къде ще отидем, когато избягаме?
Бека взе ключовете ми за колата, за да донесе автоинжектора. Ако ги е оставила на мястото им, ще ги взема, докато излизаме, и ще отидем до централния полицейски участък — където работя и където постоянно има дежурни екипи.
Възможно е обаче да ги е сложила някъде другаде. Може би дори още са в джоба ѝ. Търсенето им ще ни отнеме ценно време. По-добре да бягаме. Вероятно през задната врата, тъй като няма да го очакват. Ще прескочим оградата и ще прекосим парка. Така няма да могат да ни последват с кола. Може би това е най-добрият вариант — няма смисъл да пилеем време в търсене на ключовете. Просто ще излезем навън.
