— Така е.
— Тогава откъде знаеш, че няма да се върне?
— Не знам.
Тя беше прекалено изплашена, за да остане, а на София обясних, че няма нищо обезпокоително и че не бива да казва на мама, защото може да се разтревожи, а ние не искаме да я тревожим, нали? заради което се намразих.
Три дни по-късно същият мъж ми звънна.
— Пред къщата ти съм, Холбрук. Имаш ли парите ми?
— Събирам ги. Казах ти. — Бях на работа в Службата за криминални разследвания и се подготвях за следващия разпит.
— Събирам ги не означава да ги имаш.
Онзи не каза нищо повече, но го чух да пали запалка — съскането на газта, изщракването на камъчето. Грабнах ключовете на една служебна кола и побягнах, като по пътя се обадих на Мина. Звънях ѝ отново и отново, но тя не ми вдигна.
Стигнах до къщата и сърцето ми се разтуптя, защото тъмнееше. Не помирисвах дим и не виждах огнени пламъци… Дали не беше просто напразна заплаха?
Лампата в спалнята светна и отново се обадих на мобилния на Мина. Трябваше да се уверя, че двете със София са добре. Тя отхвърли повикването ми, а аз останах на фермерския път и се зачудих дали да се върна на работа.
Ами ако заплахата не беше напразна?
Мина отвори вратата, докато вървях по пътя. Нямаше пожар. Само съпругата ми — подозрителна, гневна, невредима — и напоена с бензин изтривалка.
— Холбрук! Ако си вътре, отвори шибаната врата. — Онзи отново заблъска.
— Тате — прошепва София. — Лошият мъж ли се върна?
— Така мисля.
— Казах ти, че имаш време до полунощ! Имаш ли ги, или не?
Дъщеря ми се намръщва и потреперва. Докато съм жив, няма да си простя, че я подложих на това.
— Ще приема това за „не“ — провиква се мъжът.
— Трябва да сме тихи, миличка. Той не бива да разбира, че сме тук, долу.
София кима, а аз изгарям от желание да я прегърна. Проклетите белезници. Отново и отново се опитвам да се освободя от тръбата, доволен от кръвта и болката, защото те са нищо в сравнение с онова, което заслужавам.
Звукът от двигател ме кара да спра. Поглеждам София. Това ли беше? Наистина ли се предаде толкова лесно?
— Мисля, че си тръг… — започвам аз, но усещам някаква миризма… някаква парлива миризма, която ме изпълва със страх и ме кара отново да почна да дърпам белезниците си.
Дим. Надушвам дим.
Къщата гори.
Жилетката не е истинска. Не е бомба. Думите звучат в главата ми като ехо на гласовете около мен, сякаш като ги повтаряме постоянно, ще повярваме повече в тях. Това не е бомба, тя не носи бомба. Жилетката не е истинска.
Или пък е?
Как можем да се доверим на тази жена, на тази псевдолекарка, която е по-склонна да отнема животи, отколкото да ги спасява? Откъде да знаем, че това не е част от плана, която цели да ни тласне към собствената ни гибел?
Потта се стича по страните на Ганг и мокри яката му. Той диша бързо и се олюлява, но не от него се тревожа, тъй като знам, че ще се срине в мига, в който бъде притиснат. Зад него, на входа на бизнес класа, седи непоколебимата Замбези, а от другата ѝ страна е застаналият нащрек Нигер. Той ме гледа и е готов да се размърда в секундата в която го направим и ние, но не мога да се откажа. Планирала съм го. Тези хора стоят между мен и дъщеря ми — виждам го съвсем ясно, все едно тя е тук, зад тях, — и нищо няма да ме спре да стигна до нея. Преди единайсет години направих ужасна грешка, с която живея оттогава. Не трябваше да съм тук, ала съм, и сега се налага да се справя с тази ситуация.
— Какво ви каза тя? — насочвам въпроса си към Ганг, защото от него е възможно да получа отговор.
— Всичко, което трябваше да знаем. — Той увърта, също като Адам, който се прибираше у дома часове след работа и се оправдаваше, че се е видял с някакъв приятел, че е попаднал в задръстване или че е имал проблем с колата. Познавам лъжата.
— Мисури ни каза, че самолетът ще продължи да лети, докато британското правителство не се съгласи с исканията ви или докато не свърши горивото. Ако наистина беше така, всички щяхте да сте наясно, че съществува вероятност да умрете, но лицата ви показват друго. Не сте очаквали такъв развой, нали?
Ганг не отговаря. Погледът му се стрелка в различни посоки, а устата му се движи, все едно дъвче дъвка. Чудя се колко изтребители са изпратили, дали ще стрелят едновременно — като бойните отряди — или един човек ще трябва да понесе бремето да свали пълен с пътници самолет. Питам се какво ще е чувството, дали ще е бързо, дали ще е по-добре, или по-лошо от разбиването в сграда. Представям си как небето се завърта около мен, как паниката нараства с губенето на височина… само дето това не са представи, а реални спомени и…
Скастрям се. Спри се. Съсредоточи се. Бъди тук.
Пасажерите са стотици. А те са само шестима. Можем да се справим.
И все пак.
Повечето пасажери са се свили на местата си, прегърнали са любимите си и бързат да напишат съобщения на близките си у дома. Мога ли да разчитам на тях да се намесят, когато се нуждаем от помощта им? Животът на Кармел беше отнет по възможно най-жестокия начин. Експлозивите не са единственият начин, по който да убиваш.
