Раздвижвам пръстите на ръцете си. Те са в това положение от часове и едва усещам върховете им. Протягам ги, свивам ги, един по един, и усещам иглички по тях. Раздвижвам раменете си и пръстите на краката си, след което свивам колене до гърдите си.
— Какво правиш, тате?
— Тренирам. Искаш ли да се присъединиш към мен?
София се плъзга по дупе и опира гръб в стената. Слага ръце зад гърба си, все едно е закопчана с невидими белезници, и заедно вдигаме крака и раздвижваме глави. В бързината си Бека не е сложила бетонния капак на улея за въглища и съм благодарен за светлината от верандата и за свежия полъх, макар че е студен. Въздухът долу е застоял и имам чувството, че ще свърши, въпреки че това няма как да стане.
— Сега ще направим нещо подобно на триъгълник, чу ли? Премести си дупето напред, точно така, а сега си изпъни краката, вдигни ги нагоре и виж дали ще успееш да си докоснеш пръстите. Дръж гърба изправен… браво. — Моят триъгълник е само от две страни, но този на София е от три и сърцето ми се изпълва с любов към нея. — Брилянтна си. Колко време можеш да задържиш…
Споглеждаме се изненадано, когато чуваме звънеца.
— Има някой на вратата.
— Знам, миличка.
— Трябва да отворим.
Защо звънят на звънеца? Нещо не е както трябва. Ако Бека е отишла при другите за помощ — или дори ако я е загризала съвестта, — те ще знаят къде сме. Няма как да им отворим, нали?
Кой ли е?
Въпросът ми намира своя отговор, когато по вратата започва да се блъска и шумът отеква в цялата къща.
— Отваряй, Холбрук!
София ме поглежда с ободрено при споменаването на фамилията ни лице. Поклащам предупредително глава и прошепвам тихо, докато се опитвам да разбера какво се случва, макар свиването в стомаха ми вече да ме е уведомило.
Лихварят.
Блъскането по вратата продължава.
— Знам, че си вътре. Чувам радиото.
— Тате! — София застава на колене и разтърсва рамото ми. — Викай! Има някой на вратата… може да ни спаси!
— Миличка, този човек няма да ни спаси. Той… — Какво? Ще ни зареже тук? Ще ме пребие? Ще я нарани? Прекалено е ужасно дори да си го представя.
Започна се с едно съобщение — плащането ти е просрочено, — след което премина в изпращане по WhatsApp на снимки на колата ми, къщата, детската градина на София. Правех всичко възможно, за да си връщам заема, но не ми беше лесно, след като Мина не знаеше — и не биваше да научава — за какво са ми парите.
— Не е останало почти нищо в общата ни сметка — казваше ми от време на време съпругата ми. — Ще внесеш ли двеста лири? — Тя правеше същото, така че няколко дни се потях и се преструвах, че съм забравил, когато ме попиташе, а след това си вадех поредната кредитна карта. Получавах повече от нея. Още от самото начало, когато направихме първата си ипотека, разработихме своя система. Всеки от нас допринасяше еднакво от собственото си възнаграждение, за да плащаме сметките. Приличаме на възрастни! обичахме да се шегуваме.
Първото посещение беше шест месеца след като започнаха да ми изпращат снимки по WhatsApp. Една вечер след работа забелязах, че от автобусната спирка до гарата ме наблюдава мъж в черно пилотско яке, който приличаше на бияч в нощен клуб. Той вдигна ръка, но не за да ми помаха. А за да ме предупреди. Знам къде работиш. Знам, че си кука.
Мнозина смятат, че разрешаването на такъв проблем е лесно, когато си полицай. Мислят си, че познавам правилните хора и закони.
Не е така.
Дълговете — особено тези като моя, които са без договор и кредитен рейтинг — излагат полицаите на риск и ги предразполагат към корупция и влияние от подземния свят. Те ни обвързват с хората, които трябва да арестуваме. Забъркването ми в тази каша не е дисциплинарно нарушение, но скриването ѝ от шефовете ми е.
Предупрежденията не спряха. Поглеждах в огледалото за обратно виждане и виждах някой от тях да ме следи или пък чувах стъпки, докато вървя по алеята към автобусната спирка. Бяха трима — или поне толкова видях — и те не правеха нищо друго, освен да вдигнат ръка, след което се изпаряваха. Изпращаха послание. Знаем кой си, кое е семейството ти, къде живееш, къде работиш.
Лихварите нямат интерес да си върнете дълга прекалено бързо. По-добре да се бавите и парите да се трупат — всеки ден по сто лири отгоре, — докато не стане невъзможно да ги платите. А през цялото време сплашващите им тактики се отплащат. За шест месеца не направих нищо. Почти нищо.
— Искам услуга — каза гласът по телефона.
— Каква точно?
— Едно от момчетата ми е обвинено несправедливо, без да е направило нищо. Уликите срещу него трябва да изчезнат. — Гласът беше плътен и сърдит. Дали беше същият мъж, който ми даде парите? Вероятно беше застанал на някое стълбище в най-лошата част на най-лошия квартал? Вероятно.
— Не мога да го направя. — По челото ми изби пот.
Същия ден заплашиха Катя. Можеха да ме пребият, но вместо това проследиха Катя и София. Знаеха, че ефектът ще е много по-голям от насинено око или счупен нос.
— Той каза, че му дължиш пари — обясни ми Катя, след като спря да плаче, а аз най-накрая убедих София, че лошите мъже са си тръгнали и няма да се върнат. — Много пари.
