— Тя ни излъга! — Някой извиква от средата на кабината. Един мъж с наднормено тегло става от мястото си. Той изпълва цялата пътека. Под мишниците му са се образували мокри кръгове, а под масивните му гърди — мокри полумесеци. — Тя каза, че планът е блъф и никой няма да пострада.
— Глупава шибана горила! — казва Нигер. — Никой не биваше…
— … да им разкрие плана ли? — Тонът на Конго е саркастичен. — Е, познай какво, тъпако? Няма никакъв план!
— Трябва да ѝ имаме доверие. — Нигер поглежда другарите си в кабината. — Трябва да я следваме — това е всичко, за което работихме. Спомнете си за какво се борим!
Замбези кима трескаво, а погледът ѝ прескача между пътническата кабина, Нигер и заключената врата на пилотската кабина. Другите похитители са насочили погледи в Нигер, тъй като Мисури я няма, и усещам как ги губим. Ако видят в него лидера заместник, ще изгубим всякакъв шанс да си върнем контрола над самолета.
Трябва да действаме. Веднага след като властите разберат какъв е планът на Мисури, ще наредят на изтребителите да открият огън.
— Успокойте се — нарежда Нигер. — Стойте на позиция.
— Нима ще го послушате? — питам аз и поглеждам похитителите. — Той ви лъже.
— Какво, мамка му, си мис…
— Той се е срещал с нея зад гърбовете ви. — Посочвам Замбези, която търси с поглед помощ от Нигер и отворя уста, без да проговори. След като ги огледах добре, веднага си ги спомних на бара — тя съвсем свойски беше вкарала палец в джоба му. Стори ми се странно, че двама души, които очевидно се познават много добре, пътуват в различни кабини, и се зачудих дали инстинктите ми не са позагубили остротата си. Дори си спомних първите ни срещи с Адам.
— Никой от нас не се е виждал с другите преди — казва Конго и клати настоятелно глава, но видимо е объркан. — Аз съм Конго. Някой от вас знаеше ли го?
Ганг го подкрепя:
— Не ни е позволено. Мисури не…
— Майната ѝ на Мисури! — провиква се лекарката, която върви към предната част на кабината. — Ти си лайно, Нигер — скъса с мен, защото ми каза, че застрашаваме операцията, а през цялото време си чукал това!
— Лена… — започва Нигер, но Замбези простенва разгневено и напуска поста си, за да застане до него. Обръщам се към другите, защото това е точният момент да…
— Сега! — казвам аз и побягвам. Рязкото раздвижване зад мен ми подсказва, че поне Ческа ме е последвала. Яндзъ е блокирал вратата на пилотската кабина, но Роуън и Дерек също са след мен. Те сграбчват младия мъж за раменете и го избутват от пътя ни. Той е висок, но не и здрав, и пада на пода, докато се опитва да нанесе удар. Крайниците му са протегнати като на изхвърлен манекен. Вече нямаме какво да губим и новата информация ни дава сили.
Ческа въвежда кода за спешни случаи в клавиатурата на вратата на пилотската кабина.
Затаявам дъх. При нормални обстоятелства пилотът ще погледне камерата. При първата следа от нещо нередно може да отхвърли достъпа, но е почти сигурно, че Мисури не знае как…
Щрак.
Вътре сме.
Слънцето се издига нагоре и хвърля златисти нюанси по облаците, които се вият безкрайни и зашеметяващи около нас.
Ето, нека ти покажа…
Това щеше да е краят, ако Лена ни беше излъгала. Всичко щеше да свърши с експлодирането на бомбата. Щяхме да се превърнем в огнени отломки, счупени кости и парчета метал, които никой нямаше да може да сглоби отново. Гърдите ми се свиват, а кръвта бучи толкова силно в ушите ми, че заглушава звуците на самолета.
Ето, нека ти покажа…
Изгонвам спомена, но все още не мога да помръдна. Като хипнотизирана съм от свлечения на пода Майк и отпуснатото тяло на похитителя с остри черти — Амазонка — на лявото пилотско място. Двамата мъже са мъртви. Около вратовете на Амазонка и Майк личат червени следи от душене и се замислям колко е лесно да се пренесе оръжие на борда на самолет — обикновена връзка на раница или суитшърт.
Мисури е седнала на дясната седалка с ръка на щурвала, а от ръкава ѝ виси безполезно парче черна пластмаса. Двете с Ческа се движим в синхрон, но пилотската кабина е претъпкана и тя стъпва на протегнатата на пода ръка на Майк. Спъва се и извиква от ужас, а аз се опитвам да я хвана…
Прекалено късно.
Разнася се отвратителен, гърлен, първобитен писък. Ческа остава права още секунда — кръвта шурва от отворилата се отстрани на главата ѝ рана, — след което се свлича.
Мисури е взела пожарникарската брадва от стойката ѝ до седалката. Импровизираното оръжие е достатъчно остро, за да си проправи път през отломки и за него не е никакъв проблем да счупи череп и да стигне до мозъка под него. Мисури слага брадвата на скута си.
Не.
Казвам го на глас, извиквам го, изкрещявам го като за последно. Слънцето прониква през стъклото, а пилотската кабина е прорязана надве от дъга, която разделя мъртвите от живите. Всичко се забавя, докато не усещам всеки дъх, всеки миг. Мисури докосва с ръце щурвала, а аз бъркам в джоба си.
Ето, нека ти покажа…
Не, мисля си. Нека аз ти покажа.
