Седяха на маса в ъгъла с чаши за вино в ръце, а между тях блещукаше свещ. „Провидънс“ беше известен с хубавата си морска храна. Дори и заклетите любители на червеното месо признаваха, че дива сьомга с тънки резенчета гъба можеше да бъде много по-вкусна от пържола.
Томи си беше поръчал говеждо филе и очевидно му се наслаждаваше. Той се облегна назад в стола си и се усмихна на Джъстийн, докато дъвчеше.
Тя отпи от виното, за пореден път зашеметена от изумителната прилика между Томи и Джак. Томи имаше същата тъмноруса коса и лешникови очи, същото телосложение и стойка… но във всички останали отношения — онези, които всъщност имаха значение — беше пълната противоположност на Джак.
Докато Джак даваше всичко за другите, Томи беше мерзавец. Докато Джак би отдал цялото си внимание на някого и наистина би го изслушал, Томи би приковал поглед в теб и би се опитал да те манипулира, да намери слабите ти места и да ги използва срещу теб.
— Не знам дали мога да ти помогна особено за Дани Уитман. Беше шантав дребосък. Не бяхме дружки. Защо те интересува това? — попита Томи.
— Той е наш клиент.
— Джак знае ли, че си на вечеря с мен?
— Ще узнае, когато му предам разписката за служебни разходи.
Томи се разсмя, а Джъстийн го изчака да се успокои. После попита отново:
— Защо Дани Уитман е бил в „Блу скайс“?
— Май депресия. Изглеждаше депресиран, но може да е бил вътре и по други причини. Срещаше се с психотерапевта си, но иначе беше затворен.
— Но ти си говорил с него, нали?
— Ох, Джъстийн, не е като да сме отворили сърцата си един пред друг — отговори Томи. — Звезди, нали ги знаеш. Ако са имали достатъчно опит с хора, които искат да продадат историите им на жълтите издания, си траят. А сега е мой ред. Как е Джак? Не съм чувал нищо, откакто го вкараха в затвора.
— Вече е навън.
— Защо според теб е убил Колийн?
— Моля ти се, Томи. Знаеш, че не я е убил той.
— Хайде, моля ти се, Джъстийн. Аз мисля, че го е направил.
— Не е имал причина да го прави. Никаква.
— Може би просто е превъртял. Нима не знаеш, че Джак е избухлив? От личен опит ти казвам, че той може да те удари така, че да спука челюстта ти на три места.
Томи свали сакото си и театрално нави десния ръкав на ризата си. Показа й стар белег над лакътя, дълъг към дванайсет сантиметра.
— Този е от онзи път, когато ми счупи ръката заради това, кой от двамата да се вози на предната седалка.
Томи беше подъл. И тя го мразеше. Знаеше, че не трябва да показва чувствата си, но той й беше дал възможност, така че се възползва. Усмихна се и му каза:
— Надявам се много да те е боляло.
— Боже, ама ти още го обичаш.
Джъстийн махна на сервитьора за сметката.
— Мога ли да направя още нещо за теб? — усмихна се самодоволно Томи.
— Да, не закачай клиентите на Джак. И признай на полицията, че ти си убил Колийн или си поръчал убийството й.
— Не мога да го направя, сладурче. Не мога да призная за нещо, което не съм сторил, само за да те зарадвам. Но пък бих направил много други неща, за да те ощастливя. Какво ще кажеш да те заведа на истинска среща?
— Това беше нашата среща, Томи. Първата, последната и единствената.
Чаках Джинкс на бара до басейна на покрива и пиех „Перие“ с лед във висока чаша. Наслаждавах се на начина, по който залезът озаряваше водата в розово, когато тя се настани на мястото до мен.
— Здрасти, Джак. Съжалявам за закъснението. Забавих се в офиса.
— Няма нищо. Тук ми харесва.
Джинкс се усмихна.
— Чух, че последните ти няколко дни са били тежки.
Тя ухаеше на нещо сладко, като жасмин. Беше облечена в тъмносиньо, с копринена туника, тесен панталон и златисти сандали на прелестните й крака. Диамантената й огърлица проблясваше на светлината.
— Времето, прекарано в затвора, е обогатяващо преживяване. Видях как е от другата страна на оградата. От мен да знаеш, тревата там не е по-зелена.
— Изглеждаш все едно си бил бит.
— Част от програмата за обогатяване.
Исках да прозвучи като шега, но тя се пресегна и докосна наранената ми брадичка. Позволих й.
— Спънах се.
— Доста лошо си паднал явно.
Усмихнах й се.
Тя подпря лакти на бара и поръча на бармана джин с тоник. Това не беше преднамерено и обмислено действие, но аз я разбирах. Тя беше точно там, жената, която беше помолила за моята помощ, защото я преследваха убийства — и защото можеше да загуби всичко, което притежаваше.
— Работим по твоя случай, Джинкс, но ако искаш да се обърнеш към други, ще те разбера. Дори няма да те таксувам за работните часове до този момент.
— Полицията е безнадежден случай — каза тя.
— Искаш да кажеш, че полицията също е безнадежден случай.
— По същото време преди месец места за правостоящи имаше само на този бар.
— Ако позволиш, ние ще продължим да работим по случая, Джинкс. Ако не постигнем резултати, не ни дължиш нищо.
— Правиш оставането ми в Private неустоимо привлекателно — тя най-после се усмихна и каза: — Трябва да ти призная нещо. Харесвам те, Джак.
Стана ми неловко, защото не бях сигурен как да отговоря на това. Каквото и да имаше предвид — приятелство или нещо повече, — за мен моментът не беше подходящ. Всъщност, беше възможно най-лошият.
