Междувременно Дел Рио излезе от това помещение и отиде в задния десен ъгъл на склада, където Скоти беше видял микробуса. Но не намери микробус. Видя само много, много стелажи със саксии. Не искаше да повярва на очите си.
През последната седмица детективи на Private бяха наблюдавали проклетия склад на три смени всеки ден. Дали микробусът е бил разглобен и изнесен на части, или пък пренесен непокътнат в голям камион?
Дел Рио се канеше да се обади на Джак, когато Скоти мина покрай него като котка с гумените подметки на обувките си и му показа как микробусът е скрит зад стелажите и, общо взето, е барикадиран вътре.
— Какво мислиш, Рик? — попита той.
Успокоен, че на Джак няма да му се наложи да съобщи на Ноча, че микробусът е изчезнал, Дел Рио отговори:
— Ще се оправим.
Микробусът беше товарен форд, последен модел; бял, с изрисувани върху него зеленчуци; с две врати отпред и други две, плъзгащи се, отстрани; товарни врати отзад и тъмни стъкла навсякъде.
Беше паркиран на петнайсетина метра от вдигащите се врати в далечния край на склада, с лице към тях. Който е вкарал микробуса тук, определено е имал намерение да го скрие. Задницата и страната откъм шофьора бяха опрени в ъгъла. Другите две страни бяха запречени от метални скелета със саксии за цветя, шестдесет сантиметра широки и два метра високи.
Дел Рио се промъкна до вратата на шофьора и се опита да я отвори, но тя беше заключена. Както и останалите.
Направо страхотно, мамка му!
В чантата си носеше къс железен лост. Извади го, разби прозореца от страната на шофьора, пресегна се вътре и дръпна дръжката. После изтръска стъклата от седалката с облечената си в ръкавица ръка, метна чантата си на пода и се вмъкна на шофьорското място. Дел Рио освети таблото и погледна стартера. Надяваше се там да виси ключ.
Би било добре, но не — единственото нещо там бяха пръските кръв. Имаше и по волана, по цялото стъкло, а освен това имаше частици кости и мозъчно вещество. Останките от шофьора на Ноча.
Потърси ключовете под изтривалките, под сенниците. Не извади късмет. Извика на Скоти да провери над гумите, за всеки случай, но когато той отговори: „Не, няма нищо“, Дел Рио отключи останалите врати отвътре автоматично.
Излезе от микробуса и се промуши покрай стелажите, удряйки един от тях с рамо. Стелажът се заклати така, сякаш не бе сигурен да пада или не, което предизвика у Дел Рио прилив на адреналин, от който не се нуждаеше. Представи си как Круз се обажда на Джак и му казва: „Джак. Рики получи инфаркт, човече. Какво да правя?“
— Добре ли си, Рик? — извика Круз.
— Да. Да. Емилио, да те видим колко бързо можеш да запалиш този двигател.
Круз се шмугна покрай стелажите, качи се в микробуса и с отвертката, приложена към ножа му, махна предпазната пластина на стартера. Докато оголваше кабелите, Дел Рио си проправи път до задната част и огледа товара.
Преброи струпаните кашони, пресметна наум и установи, че са четиристотин, като всички, с изключение на един, бяха все още неразпечатани. На всеки кашон беше отбелязан броят на флаконите… толкова много хапчета във всеки флакон и толкова много милиграма във всяко хапче! Той взе един флакон, разклати го и го върна обратно.
Това си беше цял тон „Окси“. Ако в този микробус нямаше тридесет милиона, вината не беше негова.
— Хюстън, имаме работещ двигател — извика Скоти.
Дел Рио затвори товарните врати, мина отпред и седна на седалката до шофьора. Скоти се натика между двамата.
Круз включи на скорост и запали фаровете. В този момент се чу силен, рязък рев на мотор, идващ отнякъде извън сградата. Лампите в склада примигнаха и после се включиха напълно. В „Червената котка“ стана светло като ден.
Просто страхотно, наистина.
Круз рязко дръпна кабелите и угаси двигателя. Загаснаха и фаровете. Стоеше там, стиснал волана, взираше се през зацапаното предно стъкло на микробуса и си мислеше: „Естествено, имат си генератор“. „Червената котка“ имаше генератор, в случай че токът прекъсне, докато изработват саксиите.
Крус се обърна към Дел Рио в момента, в който той го стисна за ръката и му нареди да залегне.
Той го послуша, чудейки се какво ще последва. На пода в помещението за изпичане на съдовете имаше парчета от тавана, а вероятно през дупката се стичаше и вода от завалелия дъжд. Ако ги разкриеха… Те бяха запушени отвсякъде, дори не биха могли да се опитат да избягат.
Каквото и да означаваше да те хванат с опръскани с кръв ръце, това тук се вписваше в дефиницията. Буквално. Дланите му бяха изцапани с кръвта на някакъв мъртъв гангстер. Знаеше какво ще каже, когато ги извличаха от микробуса и ги притиснеха с лице към бетонния под.
Хванахте ни. Предаваме се.
— Чувате ли това? — попита тихичко Скоти.
През рева на генератора Круз дочу мъжки гласове, които ставаха все по-силни, тъй като те се приближаваха към тях, минаха през вратата на офиса и влязоха в същинския склад. Круз се надяваше да не проверяват пещите и да не погледнат към микробуса. Но гласовете идваха към тях.
— Ти виждаш ли го? Защото аз въобще — каза един от мъжете. — Къде е шибаният микробус?
