Гърлото ми беше пресъхнало. Ръцете ми трепереха. Изпих цял редбул на екс и набрах друг номер. Началник Мики Феско отговори на третото позвъняване. Казах му, че микробус, който принадлежеше на Кармине Ноча, с товар от нелегални фармацевтични продукти за цяло състояние, се движеше на север по шосе номер 5. Представих си как Феско, мой приятел от време на време, се опитва да се разбуди, скача от леглото, нетърпелив да запълни дупките в историята.
— Какво каза?
Повторих думите си и му съобщих подробностите. Феско натъртваше всяка моя пета дума с „Майка му стара“ и „Ама ти сериозно ли?“, докато навързвах празните места. Свързах директно тримата членове на бандата на Ноча, които бяха намерени застреляни на пътя в Юта с товарния микробус форд, който караше „Оксиконтин“ на стойност на черно от тридесет милиона долара.
— В микробуса има джипиес предавател. Приемникът се намира на паркинга на „Електрониката на Фрай“. Да. В кошче за боклук под рекламно табло с летяща чиния, ако ще пращаш кола да го вземе.
— Веднага изпращам някого. Може дори сам да го взема.
— Ако аз бях началник на полицията, щях да дам знак на Отдела за борба с наркотиците и да ги спра за пътно нарушение, Мики. И ме дръж изцяло настрана от това.
— И аз това си мислех — каза Феско. — Ей, Джак, как се сдоби с тази информация?
— Не мога да ти кажа.
— Добре. Поверително е. Съжалявам, че попитах. Няма нужда да знам.
— Не че следя бройката, Мик, но не забравяй, че ти помогнах за това.
Това беше друг начин да му напомня, че ми дължи огромна услуга.
— Ще ти помогна, ако мога — каза Феско.
Това беше неговият начин да ми каже, че ще ми помогне, ако има начин, но да не разчитам на него, ако аз съм убил Колийн Мълой.
Изпращането на Коуди беше страхотно. „Базар“ беше петзвезден ресторант в „Ла Сиенега“, „подвижен празник“, който организираше испански фиести, каквито можеше да видиш само по филмите.
Запазихме залата за дегустации, наречена Саам, за нашето парти от тридесет души. Обзавеждането беше от кожени мебели и венецианско стъкло, а храната беше странна и превъзходна: тапас, хапки от сирена и близалки от гъши дроб, обвити в захарен памук.
Гостите бяха замаяни от чудодейните коктейли мохито, пропити с разтухата след края на работния ден. Вдигаха се глуповати тостове, последвани от пиянски смях, а някои от момичетата едновременно плачеха и се смееха.
Както казах, партито беше страхотно.
Но някои хора липсваха: Дел Рио, Скоти и Круз работеха по случая с хотелските убийства. Джъстийн беше подарила на Коуди кашмирен пуловер и беше извинила отсъствието си от празненството.
Аз бих искал да съм навсякъде другаде, но не и тук. Но бях длъжен достойно да покажа на Коуди колко много го обичахме всички. Той беше постъпил на работа, след като Колийн беше напуснала преди шест месеца, и беше запълнил липсата й безпроблемно. Все едно беше създаден за това. За което винаги щях да му бъда благодарен. Почуках с вилицата си по чашата, при което виковете само се увеличиха.
— Коуди. Ще ни липсваш, Коуди.
Последваха подсвирквания и скандиране на името му. Мо-бот сияеше. Дори Сай се изправи и заръкопляска на Коуди.
— Ще ни липсват коментарите ти относно начина ни на обличане — казах на бившия си асистент, — и твоите въплъщения във всички нас, и особено в мен.
След това изимитирах как Коуди имитираше мен самия, като прокарваше ръка през косата си и правеше сериозно изражение пред огледалото, оправяйки вратовръзката си.
Избухна бурен смях.
Казах, че съм се опитал да разваля договора с Ридли Скот, задето ни е отнел Коуди, но съм му благодарен, че е намерил Вал.
Коуди ме прекъсна, за да каже:
— Вал, изправи се, момиче.
Тя го направи засмяна и съм убеден, че не беше заради чудодейното мохито. Просто се забавляваше.
— Коуди, ти ни държеше в правия път, но освен това ни направи много щастливи. И ако актьорството те разочарова, искам да отбележа, че Private винаги ще бъде твой дом.
След това му връчих опакования фотоапарат и картичката от всички в агенцията и когато ръкоплясканията стихнаха, Коуди забърса очи с червената си кърпичка, поднесе близалката като микрофон и каза:
— Джак, бих искал да ти благодаря. Това наистина беше най-хубавата работа, която съм имал през живота си. Ти ме научи на много повече от това — тук той се ухили и прокара ръка през косата си. — Ти ми показа какво означава да предвождаш с чест в битката. Това ще запомня най-вече.
Не ми беше ясно как тридесет души могат да вдигнат толкова шум само с ръцете си.
Дел Рио прецени с поглед „Кинг Еди“, барът на хотела със същото име, в който навремето се извършваше контрабандна търговия и който се намираше на ъгъла на „Скид Роу“, „Източна Пета улица“ и „Лос Анджелис“. Тази част от града не беше читава, но барът привличаше всякакви типове хора — от бездомни пияници до млади хора с големи мечти, които притежаваха апартаменти оттатък улицата. Сградата беше сива, с черни корнизи, решетки на трите прозореца до вратата, на която имаше прикрепена бариера, свидетелстваща за онова, което можеше и което в действителност често се случваше в този квартал.
