— Тук е. Спри да се тревожиш, Виктор. Скрит е там, отзад. Зад проклетите стелажи.
Значи все пак бяха тук заради автомобила. Който и да отдаваше мястото под наем и да укриваше микробуса, искаше да се увери, че милионите му са в безопасност. Това не бяха полицаи. Бяха мутри.
Круз измъкна пистолета си от колана. Дел Рио правеше същото.
Пак говореше първият мъж:
— Добре, добре. Просто бъди доволен, Сами. Искам да разкарам това нещо оттук на сутринта.
— Щом казваш.
— Да, казвам. Сами, ти и Марк…
Гласовете на мъжете заглъхнаха, щом те се обърнаха и тръгнаха обратно към офиса. Круз се замисли за онзи, който каза Сами. Изведнъж му прищрака. Онзи Сами с козята брадичка и пиърсингите — човекът, когото познаваше от години и който беше наркоман с единия крак в гроба — беше предприел действия. Това беше същият Сами, който му беше взел двадесет долара в замяна на това, да прати един есемес, и му беше казал, че едва ли не всички на улицата знаят, че микробусът с лекарствата е в склада.
Всички ли знаят? Явно знаеха само определен кръг хора. Той е знаел, мамка му! Умът на Сами беше станал на бъркани яйца. Би казал или направил всичко за една доза. А онзи, когото Сами нарече Виктор? На Круз му се струваше, че познава и него. Надникна над таблото и зърна тиловете на мъжете, докато се отдалечаваха към офиса. Вратата се затвори, след което и светлините в склада угаснаха. Сърцето му все още биеше учестено, а дланите и подмишниците му бяха мокри.
— Един от тези беше Сами. — Круз се обърна към Дел Рио. — Спомняш ли си го, Рик? — Каубоят с тюркоазените ботуши? С метала в носа?
— Същият. Продаде се за двадесет долара. А другият, дето си търсеше микробуса? Мисля, че това е Виктор Спано. Той не е ли в чикагската мафия?
— М-да, Спано — отговори Дел Рио. — Може би беше той. Сега трябва да изчакаме и да кротуваме.
Времето се влачеше. Круз отброяваше минутите в тъмното, вдишвайки миризмата на собствената си пот. Спомни си онзи път, когато беше влязъл в бой с нож, а другият имаше пистолет. Беше в леглото с жена, а съпругът й беше влязъл в стаята.
Припомняше си и последния си професионален мач с Майкъл Алварес и удара, който беше прекратил кариерата му, когато Дел Рио каза:
— Добре. Да действаме.
После той включи лампичката на тавана на микробуса.
Круз усука жичките и предизвика искра. Двигателят запали и той го форсира.
После пусна фаровете, двата лъча осветиха фабриката и той включи колата на скорост. Отпусна спирачката, при което микробусът се блъсна напред, бутвайки стелажите, които се обърнаха като на забавен кадър, а керамичните съдове се стовариха на пода.
Круз даде на заден, нави волана и направи няколко последователни къси маневри, за да освободи гумите от стелажите.
От страната на „Артемус“ фабриката имаше две ролетни врати. Едната излизаше на рампа, която водеше към улицата. Другата излизаше към товарна платформа без рампа. А с двуметров трап.
— Нашата е вляво, нали? — попита Круз Дел Рио.
— Какво?
— Вратата към улицата е лявата, нали?
— Какво говориш, Емилио?
Круз беше почти сигурен, че вратата, която водеше към улицата, беше от лявата страна. Настъпи здраво газта и блъсна микробуса в ролетната врата, а рамките й се разхвърчаха от стената.
Скоти мърмореше: „Майчице мила“ отново и отново, като мантра.
Круз прелетя през вратата и се молеше да не е сгрешил.
Все още бях на бюрото си, когато мобилният ми телефон звънна. Обаждаше се Дел Рио.
— Как мина? — попитах аз.
— Мисията е изпълнена — отговори той. — Което означава, че неприятностите ни тепърва започват.
— Къде е микробусът сега?
— На пътя. Ние сме в него.
— Поставихте ли проследяващото устройство?
— Под седалката е. Много надълбоко.
— Добре.
Предупредих Рик да остане на линия и се обадих на Ноча от стационарния телефон на бюрото ми. В едното си ухо чувах сигнала на звънящия телефон, а в другото шума от трафика и разговора между Дел Рио и Круз.
Ноча вдигна.
— Пратката ти е при нас. Непокътната — съобщих на мафиотския бос.
Уговорихме място за среща малко след „Раят на електрониката на Фрай“ в Бърбенк.
— Дел Рио има някои имена за теб, Кармине. На онези, които похитиха микробуса ти.
— Това е повече от очакваното — отговори Ноча и прекъсна връзката.
Исках Дел Рио и екипът му да се измъкнат от автомобила. Но не можеше да стане толкова бързо, колкото ми се щеше. Изкарах половин час с Рик, изпълнен със свръхзвукова доза чист адреналин, докато Ноча измъкне двама от наемниците си от леглото и изчакаме неговите и моите хора да се срещнат на разклона за главния път.
Рик каза: „Дамата ми е тук“, и няколко минути по-късно допълни: „Тръгнаха. Отправиха се на север по шосе номер 5“.
Казах на Рик да се обади на Алдо да дойде да ги вземе и тъкмо когато затворих телефона, той звънна отново. Кодът беше 702. Вегас.
— Кармине. Всичко под контрол ли е?
— Напълно. Тази нощ ще спя като котенце. Прехвърлих хонорара в сметката ти. Точно шест милиона.
— Благодаря.
— За нищо. Добра работа — каза Ноча и затвори.
