— Това не беше губене на време, мистър Джентри — изрече той с повече дипломатичност, отколкото смяташе, че заслужава мъжът срещу него.
— Не, разбира се, щом става въпрос за моите пари.
— Поне знаем, че дъщеря ви е жива и здрава.
— Тогава къде е, по дяволите?
— Не знам.
— Не знаете. — Джентри беше бесен. — По дяволите, човече, за какво мислите, ви плащам? Плащам ви, за да откриете дъщеря ми и оня негодник и престъпник — съпруга й.
Мейджърс бавно преброи наум до десет, напомняйки си, че след като реши и този случай, излиза в пенсия.
— Можете да ме изритате по всяко време, когато пожелаете, мистър Джентри. Аз ще продължа преследването на Сони Кларк, още повече след като вече със сигурност знам, че е жив. Търсен е за пет убийства и банкови обири в няколко щати. Списъкът на престъпленията му е по-дълъг от ръката ми. И макар, че явно от няколко години не е с братята Джеймс, той може да ни помогне да ги открием. Така че, искате ли да продължа да работя с вас, или ще продължите сам?
Джентри се олюля, все още гневен. Този гняв беше насочен не толкова към човека от Пинкертън, колкото към нелепостта на ситуацията. Презираше се, че не е в състояние да се владее, но знаеше и също така, че детективът разполага с широка мрежа от информатори и връзки, които той не беше в състояние да използва, дори и да можеше да си позволи заплащането им.
— Все още ми се струва рано да се разделяме.
— Много добре, тогава ще ви помоля като джентълмен повече да не ме оскърбявате с подобни клеветнически забележки. Разбира се, че се зарадвах на факта, че намереното момиче не е вашата дъщеря.
Той гаврътна чашата си до дъно, побутвайки бутилката към Джентри — ако му се пиеше, можеше и сам да си налее.
Джентри покорно прие думите му и след като си наля солидна доза, попита:
— Сега какво ще правим?
— Предполагам, че трябва да се върнем в Ноксвил. Почваме отначало, ще задействаме всичките си връзки и ще видим какво ще излезе.
Джентри обърна чашата си на един дъх. Изгори го не по-силно от яростта, която бушуваше в дъното на стомаха му. Един път само да пипнеше в ръчичките си този Рос Коулман, или както му беше дяволското име, агенцията Пинкертън, правителствата на няколкото щати и всички останали, които искаха да го заловят жив, можеха да вървят по дяволите.
Той щеше да пръсне черепа на това мръсно копеле.
За Лидия и Рос дните се точеха със скоростта на охлюви, защото едва дочакваха нощта. Рос беше постоянно зает с конете си, или с нечии други, с лов, или с някаква друга дейност, която го възпрепятстваше от управлението на собствения му фургон. А това определено беше за добро, защото в дните, когато му се наложеше да седи до нея на предната седалка, изпитваше непоносими мъки. Всяко докосване на ръцете им, всеки допир на телата им, всеки поглед, всяка открадната целувка го караше да страда още повече.
Вечерите бяха техни. Ходеха на гости на други семейства от кервана, но сдържаността им траеше само до прага на фургона. Всяка нощ ги правеше по-близки. Постепенно се освобождаваха от всички свои предубеждения, ставаха още по-смели в своите любовни проявления.
Лидия не мислеше, че може да има по-голямо щастие. Тя не беше формулирала ясно в съзнанието си какво е за нея Рос. Съзнаваше само, че никога повече няма да бъде истинска без него. Те не даваха словесен израз на чувствата си, но на нея това не й липсваше. Стигаше й да знае как я поглежда.
Един следобед, когато наведена над легена миеше косата си, на фургона се почука. Тя се избърза бързо и закопча роклята си. Хвърли поглед по тялото си и разтвори брезента.
В същия миг се сгърчи от ужас при вида на Кланси Ръсел.
Отвори уста да извика, но ужасът бе откраднал гласа й. Това даде възможност на Кланси да се вмъкне във фургона и да запуши устата й с длан.
— Хайде, хайде, нали няма да вдигаш шум, мис Коулман? — Кланси размаха дълъг нож точно пред очите й. — Щото ако почнеш, първият, дето ще влезе тук, ще излезе навън с разпорено гърло. Пък то може да се случи и на съпруга ти.
Зениците на Лидия се разшириха още повече и той доволен се изкикоти:
— Гледам, че вече почна да ме слушаш.
Постепенно си свали ръката от устата й, макар че не прибра ножа в канията. Лидия беше прекалено зашеметена, за да направи каквото и да било. Той беше въплътеното чудовище от кошмарите й, лешояд, възкръснал от миналото. Раната върху главата му беше оставила видим белег, който го правеше още по-отблъскващ. Вонеше целият. Тя се зачуди как е могла да живее с него десет години, дори и…
Преглътна с усилие грапавата буца заседнала на гърлото й. Как беше възможно да е останал жив? Как? Тя го беше видяла да пада върху онзи камък, беше дочула съвсем ясно изпращяването на черепа му, беше видяла бликналата кръв.
