Лидия се беше притискала с всички сили в него, къпейки го със своето тяло, откликвайки на всяко негово движение, издавайки ония дълбоки, гърлени звуци, които сякаш извираха от дълбините на тялото й и докарваха до бяс мъжествеността му. И когато всичко беше свършило, тя беше покрила корема с двете си ръце и се беше прегърнала, сякаш трепереше над онова, което беше излял в нея, и което беше станало част от нея.
Мисълта за нея го възбуди така, че получи ерекция. Прокле себе си и нея. Защото обожаваше чувствената й природа, защото беше омагьосан. Кой бог я беше надарил с тези дарби за любов, които го бяха отвели в рая на плътските наслаждения, който дори и той, с толкова много опит, не знаеше до днес?
Той загледа гърдите й. Дори и в покой, те зовяха. Коремът й се вдигаше и спадаше равномерно.
Искаше отново да прекара пръсти през коприненото триъгълниче между бедрата й.
Коя си ти, Лидия…
Той не знаеше дори фамилното й име.
Но и тя не знаеше неговото.
Той не можеше да отдели поглед от прекрасното тяло и знаеше, че е в състояние да прости миналото й, както го беше помолила. Ако само не го лъжеше, че иска да го забрави. Но ако някога разбереше, че го е излъгала, че оставя всичко зад себе си, както беше постъпил той, никога нямаше да й прости.
Не си позволи да я докосне, защото тогава нямаше да му стигне волята да излезе от фургона. Обу панталоните си и се измъкна навън.
Няколко минути след това Лидия се пробуди и посегна към него. Мястото до нея беше празно. Тя чу стъпки покрай фургона. Изправи се и погледна Лий, който още спеше. После се зае да се измие и облече. Прокара студен, влажен парцал по тялото си. Бузите й пламнаха при спомена за ласките на Рос и начина, по който беше реагирала на тях.
Дали нямаше да си помисли най-лошите неща за нея?
Какво се беше случило? В един момент си беше помислила, че умира, но в същото време усещаше, че никога не се е чувствала по-жива. Насладата я беше връхлетяла като разпенен водопад. Удоволствието беше толкова силно, че мислеше, че няма да го понесе. Ревниво се беше вкопчила в него, не желаейки да го изпусне от ръцете си. Беше обвила крайниците си около Рос, за да поеме колкото се може повече от него в себе си.
Тя покри лице с две ръце и задиша тежко, като се молеше да не е направила нещо, което омъжените жени не следва в никакъв случай да правят.
Тя отметна коса назад. Не беше ли й казал Рос, че е хубава? Облече се и излезе. Рос не се виждаше наблизо и тя изпита облекчение. Не беше готова още да се срещне лице в лице с него след прекараната безумна нощ.
Той се появи зад нея, докато тя си наливаше чаша кафе.
— Добро утро — изрече той нежно.
Предпазливо повдигна очи, за да срещне погледа му. Дъхът й пресекна. Той беше най-красивият мъж, когото някога беше виждала — косата му блестеше. Светлината се пречупваше в очите му и нежната му усмивка й казваше, че всичко е наред. Сега вече беше сигурна, че е постъпила както постъпват омъжените жени. Беше се държала така, както искаше от нея Рос. Облекчението й беше огромно.
— Добро утро!
Душата й пееше.
— За мен ли е?
Той кимна към кафето.
Тя безмълвно му протегна чашката и се усмихна, затъмнявайки слънцето със сиянието си. Той пое кафето, но в същото време обви със свободната си ръка врата й и я придърпа към себе си.
Още не се беше откъснал от устните й, Мама Лангстън се появи с паницата мляко за Лий. Тя остана загледана в тях със сияеща усмивка като горд родител, и после шумно се изкашля. Да, бяха чудесна двойка.
— Още една фалшива следа — обобщи Хауърд Мейджърс, като смъкна шапката си и я метна върху закачалката в хотелската си стая в Балтимор.
— Вие не успяхте да скриете разочарованието си, че момичето в моргата не се оказа дъщеря ми, Мейджърс. Съжалявам много, че ви загубих времето.
— Господи! — изрече Мейджърс отвратен от себе си и направи нещо, което много рядко си позволяваше в ранните утринни часове.
Напълни щедро чашата си догоре.
Ванс Джентри ходеше вече по нервите му. Мейджърс започваше да разбира чувствата, които бе изпитвала младата двойка, вземайки това решение. Може би Сони Кларк съвсем не беше отвлякъл съпругата си, нито я беше принудил да открадне семейните скъпоценности. Навярно желанието на Виктория да напусне дома и тираничния си баща, е съвсем логично и обяснимо?
Държането му по време на седмицата, през която пътуваха до Балтимор, беше повече от отвратително, но Мейджърс бе проявил разбиране. В края на краищата, човекът си беше внушил, че момичето, убито в хотелската стая, ще се окаже дъщеря му, нещо, в което Мейджърс сериозно се бе съмнявал още от самото начало, макар че и двете физически описания бяха съответствали на Кларк и Виктория Джентри.
А и убийството изобщо не пасваше на стила на Кларк. Той беше безмилостен и безпощаден с револвера, когато биваше притиснат в ъгъла, но никога не бе убивал хладнокръвно. Убийството на момичето изобщо не можеше да се свърже с неговия кристален стил.
Мейджърс бе понасял безропотно непрекъснатите изблици на гняв от страна на Джентри. Но това вече надминаваше всякаква мярка.
