Той отмести ръката й и целуна връхчетата на пръстите й.
— Някои от тях, да.
Произнесе го с глас, който тя познаваше много добре и знаеше, че повече няма да пророни и дума. Наблюдаваше гърдите й, следеше как се поклащат и при най-слабото й движение и как кичурите коса, разсипали се отпред, флиртуваха със зърната. Лидия не изглеждаше ни най-малко смутена от откритото му любопитство, но беше срамежлива като дете в своето любопитство към него.
— Хайде да си лягаме — изрече той дрезгаво.
Вече бе взел решение да не спи с бричовете си. Беше също така дяволски сигурен, че в никакъв случай нямаше да си облече някоя от ония идиотски пижами, за които Виктория бе настоявала да слага, когато си лягаха. Щеше да спи така, както го беше създал Господ, а ако това не се харесаше на Лидия… Е, нямаше къде да мърда. Той изу ботушите и чорапите си, измъквайки се от панталона си.
Лидия припълзя до постелята и остана неподвижна върху нея, докато той угаси фенера. Потънаха в мрак. Ушите й вече бяха свикнали да разпознават всяко негово движение в тъмнината и тя знаеше, че когато легнеше до нея, ще е гол.
При тая мисъл тя изпитваше едновременно и трепетен възторг, и ужас. Разбира се, Рос беше красив. Не можеше да си представи, че би изглеждал отвратително без дрехи. И все пак остана напрегната и тревожна, когато се изтегна до нея.
Ръцете му не срещнаха никаква съпротива, когато я придърпа към себе си и я обгърна здраво. Полуотворената й уста в мрака го очакваше и под опитните му пръсти на любовник Лидия усети как страхът й бавно изчезва.
Голите й пети докосваха краката му и усещането съвсем не беше ужасно, а предизвикваше сладостен трепет. Рос беше прекрасен и тя разбра, че няма от какво да се страхува.
Ръцете й го обгърнаха и се плъзнаха по мускулите на гърба му. Тя ги остави да слязат по-надолу. Дланите й подминаха ямичката на кръста му и се спряха върху напрегнатите като струна седалищни мускули.
— Велики Боже! — простена той и обърна по гръб.
Добре, че имаше луна, която му помогна да развърже коланчето на корсета. Той загреба цялата рокля и бельото наведнъж и в краката й се оформи нежна купчинка.
Очите му обходиха с възторг тънките й, но силни крака, формата на прасците, гъвкавите очертания на бедрата. Дъхът му за миг секна при вида на гнездото от нежни косъмчета. Тъмното триъгълниче го привличаше неудържимо. Той не отдели поглед от нея продължително време, потопен изцяло в съвършенството й.
Лидия не беше се разголвала напълно пред никого, дори и пред майка си. Рос изглеждаше толкова огромен, че направо я плашеше. Дали и тя не се различаваше от другите жени? Дали не беше ужасно грозна дотам, че да не го съзнава? Дали всичко с нея беше наред?
— Рос? — прошепна тя в мрака с разтреперан глас и покри тръпнещото триъгълниче с ръка.
Той излезе от транса, в който беше изпаднал, и се изтегна до нея. Притисна грубото си тяло в коприната на нейното, за да усети остро еротичния копнеж.
— Господи! — въздъхна той, намествайки глава върху гърдите й.
Минаха няколко минути, през които той я държеше изтръпнал, невярващ, че съдбата го е дарила с такъв дар. Това, че я бе смятал за груба и нескопосна, сега му изглеждаше като спомен от някакъв далечен кошмар. Беше вълшебна и красива… и негова.
Той се облегна на лакът и се приведе. Остави езика си лениво да проникне в сладката кухина, като бавно го прокара по меките очертания на устните. Лидия погали главата му.
Захлупвайки ръката й с длан, той започна бавно да я обсипва с целувки в кръг, който непрестанно се свиваше докато до гърдите й. После леко се отдръпна. Езикът му усещаше нейната сладост и я изпращаше към помътеното съзнание.
Лидия потръпна и гърбът й се изви в дъга, след което отново рухна върху постелята. Дълбоко в себе си, между бедрата, тя усети познатото размърдване, този тъмен и неясен копнеж по незнайното и скритото.
Ръката му беше върху ханша й, и той я стисна леко, преди да плъзне длан по очертанията на бедрото. Кожата наподобяваше затоплена коприна. Пръстите му се плъзнаха по-надолу по бедрото й, и сърцето му за миг спря, преди да спре върху коприненото триъгълниче.
Той не усети никакви възражения, само един лек стон върху устните на Лидия. Натисна силно бедрата й, принуждавайки ги да се разтворят. Гладка, тръпнеща плът, усетиха пръстите му.
— Лидия.
Гласът му с усилие се изтръгна между стиснатите устни.
— Рос! — извика тя силно.
Той мигновено издърпа ръката си и я отпусна върху коляното й.
— Извинявай, ще спра. Исках само да те погаля.
— Трябва ли? — попита тя трескаво.
— Не — прошепна той успокояващо. — Не трябва. Никога повече няма да те докосна така, ако ти…
— Не — изрече тя малко истерично. — Искам да кажа, трябваше ли да спираш?
Викът спря на устните й миг преди да ги покрие за целувка. Ръката му този път беше по-смела, но все така нежна.
