— Нямам нужда от никаква помощ — изрече той грубо.
— Ама аз ще ти бъда полезен за конете. Не можеш ли да помогнеш малко на един беден човек?
— Казах ти, че нямам нужда от никаква помощ — повтори Рос с глас, от който биха замръзнали вените и на храбър мъж. — Наел съм вече един младеж да ми помага.
Кланси издаде съжалителен и мляскащ звук с езика си.
— Брей, нямам си късмет, и това си е. Веднъж да попаднеш на такива коне, и…
— Можеш да си тръгваш, Ръсел — каза Рос.
Лидия видя мигновения блясък на омраза по лицето на Кланси. Той нямаше навика да му казват какво да прави, а Рос вече няколко пъти го бе пришпорил в течение на броени минути.
— Добре, добре. Съжалявам, че ви разтревожих. — Той свали шапка към Лидия. — Простете ми, че ви стреснах, уважаема госпожо. Винаги съм се стремял да избягвам недоразуменията. — Той постави ръка на гърдите си и тя чу шумоленето на хартията. Напомняше й за плаката. — Винаги съм уважавал правото на мнение на другите хора.
Щеше да се върне и да провери дали е открила скъпоценностите.
— Тръгвай, Ръсел.
Устните на Рос дори не се раздвижиха при произнасянето на думите.
Кланси злобно го изгледа, преди да изкриви лицето си в усмивка и да се затътри към един мизерна кранта, спъната недалеч от фургона. Двамата го проследиха с поглед, докато се изгуби в гората.
Рос се обърна към нея и нежно я придърпа към себе си за раменете, сгъвайки леко колене, за да надзърне в очите й.
— Да не ти направи нещо? Какво ти каза? Добре ли си?
Зъбите й тракаха и тя заекна, докато отговаряше:
— Да, добре съм.
— Беше страшно изплашена. Видях лицето ти.
— Глупаво беше да се страхувам. Някакъв чудак, но ми се струва безвреден.
— Е, аз не мисля така. Ще отида да го проследя…
— Не! — извика тя, сграбчвайки ръкавите му в ръце. — Не, Рос, недей. Той… може да е опасен.
Тя не забеляза, че противоречи с изреченото само преди секунди. Рос горчиво съжаляваше, защо не му беше пръснал черепа, когато видя колко е изплашена Лидия. Никога досега не беше я виждал изпаднала в такава паника. Положи нежно длан върху бузата й и каза:
— Само да се уверя, че си върви по пътя. Ще изпратя Буба да постои при теб.
Рос кипеше от нетърпение да разбере дали наистина тая отрепка Ръсел е само някакъв обикновен скитник. Притесняваше го фактът, че той знаеше толкова много за него. Дали знаеше повече от това, че Рос Коулман притежава племенни коне? Дали не знаеше за Сони Кларк? Налагаше се да провери.
Продължи да се тревожи и дълго след като се върна от проследяването на Ръсел. Беше загубил следите му някъде след падането на нощта. Тръгна по лагера да разпита дали някой не е виждал, или разговарял с онзи дрипльо. Почувства слабо облекчение, когато мистър Лоусън му каза, че Ръсел бил при корала късно следобед, тъкмо когато правели лагера.
— Попита ме чии са тези коне. Казах му твоето име. Дори му посочих и фургона ти. Съжалявам много, Рос.
— Няма нищо. Мисля, че е бил само някакъв скитник дето търси работа. Не мисля обаче, че е от хората, дето бихме приели между нас.
— Напълно съм съгласен с теб — кимна Лоусън. — Гаден плъх.
Рос се върна във фургона си, убеден, че е дал воля на въображението си малко повече от необходимото. Бяха изминали повече от три години, откакто го бяха простреляли и зарязали, мислейки че е мъртъв. Сони Кларк бе умрял и това бе рождената дата на Рос Коулман. Но оставаха ловците на глави и хората на закона, които биха дали много, за да научат, че е жив и под друга самоличност. Трябваше да бъде максимално предпазлив.
Буба седеше на стълбичката на фургона, втренчен в умиращите пламъци на огъня. Той мигновено скочи и сграбчи подпряната до себе си пушка при първия шум от стъпките на Рос.
— Спокойно. Аз съм — каза Рос. — Къде е Лидия?
— Вече спи — изрече Буба със същия безизразен глас, с който разговаряше с всички от деня на смъртта на Люк.
— Лий добре ли е?
— Добре е.
— Нещо да се е случило, докато ме нямаше?
— Нищо.
Не можеше да сподели с Рос, че Присила Уоткинс се беше опитала да го притисне с молба за разговор. Беше се промъкнала откъм гърба му веднага щом Лидия се качи във фургона и угаси фенера.
— Буба — беше прошепнала тя от мрака.
Той рязко бе скочил и виждайки кой го е стреснал, я бе изгледал с мрачен блясък в очите.
— Върви си — каза й той, отпускайки се отново върху стълбичката.
— Буба, искам да говоря с теб — прошепна тя. — Ти ме избягваш от… от… от деня, в който беше убит Люк.
— Съвсем вярно. Не разбра ли защо?
Тя притисна пръсти към устните си.
— Защо се отнасяш толкова лошо към мен, Буба? Позволих ти да го направиш, нали? Бях толкова добра към теб, а сега се държиш отвратително. Също като останалите мъже, които молят, а като си получат желаното, обръщат гръб на бедното наивно момиче.
Буба се чувстваше достатъчно зле и без нейните обвинения. Той съзнаваше, че се отнася зле с нея, но всеки път, когато я погледнеше, в погледа му изплуваше гледката на тялото на братчето му, провиснало безжизнено в ръцете на Мозес.
Ако не беше чукал Присила онзи следобед! Ако не беше опипвал цялото й тяло с ръцете си. Ако гърдите й… и устата й…
