Тялото му реагира мигновено и той простена. Въздържанието му през дните, когато бе изпаднала в онова мрачно настроение, сега вече си искаше своето.
И когато тя започна да издърпва ръката си назад, той инстинктивно се протегна и я върна обратно върху корема си. Изрита бельото от тялото си и след като се обърна с лице към нея, смъкна нощницата й със свободната си ръка.
— Гладен съм, Лидия. Нахрани ме.
Той хищно я зацелува. Придвижи се надолу по шията. Устата му се спря върху сладката извивка на гърдите, бродейки на воля, хапейки лекичко.
Тя изстена от благодарност.
— Помниш ли, когато опита млякото ми?
— Да. О, да, Господи — простена страстно той, прониквайки още по-надълбоко между устните й.
— Иска ми се да имах още мляко, Рос. Бих била щастлива да те накърмя.
Стонът се изтръгна от сърцето, от душата му, и той силом смъкна ръката й надолу. Тя се съпротивлява само миг, преди да я остави покорна на волята му. След миг усети набъбналата му мъжественост.
Той шепнеше като омагьосан името й, докато целуваше гърдите й, галеше ги с език и мустаци, нежно ги засмукваше с устни. Обхваната от любовта си към него, тя прокара пръсти по кадифето на стоманената му дължина, а после дланта й го обхвана трепетно.
Той изпсува, или каза бърза молитва, не стана ясно, когато пръстите й се заеха да опознават формата, усещането, тъканта му, неговата мощ. Тя откри първите капчици влага на върха на члена му.
— О, Господи, да, да, Лидия. Да, да.
Думите му бяха накъсани и неясни, а дишането учестено.
— По-бързо, любов моя. Точно така. О, любов моя…
Той я обърна по гръб, като панически молеше за прошка за бързината си. Но нямаше нужда, защото тялото й беше готово, цялото влажно от желание и сърцето му подскочи от щастие пред подаръка, който му правеше тя. Той се вряза в сладката й мекота, и след като всичко свърши, се отпусна в златистото сияние на изтощението и върховното задоволство. После си спомни думите на Буба. Момчето действително имаше право.
Лидия беше изключителна жена.
Мадам Ла Рю се втренчи безизразно в нарисуваната с молив и мастило скица върху бюрото в разхвърляния крещящ салон, който момичетата й наричаха „приемната“. Безцелно нави кичур гарвановочерна коса около пръста си. Макар да бе изненадана от лицето върху скицата, с нищо не го показа. Нямаше дори и следа от трепване по очертаните й с молив вежди, нито някакво издайническо движение по лицето й. Дори и бузите й не промениха цвета си под щедро нанесения руж.
— Не, господа. Това не е мъжът, когото изпратих в стаята на Пърл през нощта, когато беше убита. Сигурни ли сте, че не искате да опитате моето шери?
Джентри излетя от стола с розова бродерия и се приземи до прозореца, като грубо дръпна дантелените пердета. Мейджърс, както винаги дипломатичен и търпелив, водеше непринуден разговор с мадам, която си беше създала завидна репутация за краткото време, през което бе пуснала в действие екипа си от момичета в Оуентаун. Убийството на Пърл, очевидно без някакъв мотив, бе създало около нея аурата на загадъчна интрига, използвана от мадам по най-добрия начин.
— Мадам Ла Рю, — произнесе Мейджърс, — моля ви да запомните, че това е само един художествен портрет, различаващ се значително от фотографията. Моля ви, погледнете отново и ни кажете дали някога сте виждали този мъж във… на… вашето място на бизнес.
— Вие не ме питахте за това, мистър Мейджърс. Вие ме запитахте дали това е бил мъжът, когото съм изпратила на Пърл и аз ви отговорих, че не е той.
— Само си губим времето — експлодира Джентри, като се извърна от прозореца и стовари месестия си юмрук върху бюрото на мадам. — Какво се церемониш с тая курва?
С нескрито презрение присвитите очи на мадам се плъзнаха отгоре до долу по високия, представителен джентълмен. Познаваше мнозина от неговата порода. Тези високоморални представители на обществото водеха кампании срещу нейния бизнес, и въпреки това бяха сред най-честите й посетители, като обикновено предпочитаха курвите с най-извратени наклонности.
Тя изхвърли Джентри от мислите си с деликатно изсумтяване. Човекът на Пинкертън беше истински джентълмен дори и да беше служител на закона. Тя не делеше хората по такъв признак. Някои от най-добрите й приятели и постоянни клиенти бяха хора на закона.
— Мистър Джентри, моля ви.
Мейджърс въздъхна уморено. Той съжаляваше стократно защо беше споменал на Джентри изобщо за пътуването до Оуентаун. Когато се бяха върнали в Ноксвил, за да разберат, че няма нищо ново, той се бе заровил в оскъдната информация, с която разполагаха.
