Голотата му никога не бе я отблъснала. Самата мисъл за гол мъж би била отблъскваща за повечето „порядъчни“ жени. Лидия бе изучавала тялото му без всякакъв срам, или стеснение и открито му се беше възхищавала. Ръцете й го галеха навсякъде.
Тя бе лежала облегната на него, като бавно и влудяващо се бе смъквала надолу инч по инч. Даряваше го с бързи, ефирни целувки по гърдите, разпалваше зърната му с език, всмукваше кожата му с устни, заравяше пръсти в косата му.
— Лидия, не е необходимо да го правиш — бе казал той.
— Искам — бе прошепнала тя в отговор, разрошвайки с дъха си косъмчетата по корема му.
Първото докосване на устните й беше опипващо, плахо, срамежливо. Рос бе задържал дъха си. Членът му пулсираше набъбнал до пръсване в шепата й. Чувстваше се мъж повече от всякога, и едновременно с това — слаб и безпомощен, защото сладката любов на тази жена бе подчинила не само тялото му, но и сърцето му.
Той бе ругал и се бе молил, бе повтарял името й като луд, когато езикът й започна да се запознава с всяка негова извивка. Логиката бе изчезнала и бе останала единствено инстинктивната му реакция към магията, която тя представляваше. Окуражени от реакцията му и вече без стеснение, устните й го обгърнаха целия.
Когато почувства първите тръпки, той я придърпа да го възседне и топлината й го обгърна. Тя рухна върху гърдите му, обсипвайки го с косите си. Той захлупи лицето й в шепите си. Усещаше своя вкус върху устните й и изливаше думи на любов, докато тя поемаше семето му.
Цялото му тяло бе плувнало в пот при спомена за онази нощ на безумна любов. Мъжеството му отново набъбна до пръсване и той се прокле, че е настоял тя да спи отделно с Лий през нощта.
Внезапно му се прииска да отиде при нея. Какво ли щеше да каже тя, ако я попиташе какво чувства? Винаги се бе проявявала като нежна към него, — никога не бе лъгала. Макар и никога да не му беше признавала, че го обича, сега искаше да чуе думите от собствената й уста. Страшно искаше да ги чуе! Изведнъж бе станало жизненоважно за него да чуе да ги произнася.
Той погледна към фургона и въздъхна със съжаление. Тя сигурно спеше дълбоко и щеше да бъде жестоко да я буди. Но утре вечер…
Утре вечер, следващите вечер и нощи, и всички останали нощи им принадлежаха до края на живота. И той нямаше да пропусне нито една.
Буба пропълзя до фургона на Хил и тихо подвикна името.
Уплашена, че Кланси се е върнал, тя излетя до входа и разтвори брезента.
— Аз съм, Буба.
Раменете й се отпуснаха в облекчение.
— Какво правиш толкова късно през нощта?
Тя шепнеше, Буба също.
— Донесох ти това.
Свободната й ръка затули устата, сподавяйки зародилия се в гърлото й силен стон. Познатата торбичка със скъпоценности беше странно тежка.
— Откъде я взе?
Гърлото й се беше свило така, че едва успя да изрече думите.
Буба не отговори на въпроса й.
— Той повече няма да убива невинни като Люк. Аз се погрижих за това.
Буба беше убил Кланси!
— Хората, които купиха фургона…
— Проследих го и видях да излиза с торбата. Никой не пострада и те не разбраха нищо.
Тя внезапно проумя колко се бе променил Буба. Той не беше вече онова момче, което представляваше до преди няколко седмици. Този изправен млад мъж не напомняше почти с нищо за онова момче. Челюстта му бе възприела необичайна твърдост, а в очите му се четеше горчиво недоверие към всичко. Кога се бе появил опитът, изместил толкова бързо цялата му детска наивност? Той бе посрещнал погледа й съвсем спокойно, а само преди няколко седмици би извърнал пламналото си лице встрани.
Сълзи замрежиха очите й. Това прекрасно момче бе станало мъж и бе познало всички онези задължения, с които се налагаше да се справят мъжете. Той бе отмъстил за брат си, но същевременно бе отмъстил и за нея. Тя не знаеше как е научил за Кланси и не се осмели да го пита. Благодарение на Буба той беше мъртъв и смъртта му бе донесла свобода на Рос.
Тя погали бузата на Буба с върха на пръстите си. Беше немислимо да му благодари, че е убил човек заради нея, но искаше да му покаже какво означаваше това за нея.
— Знаеш ли за Рос?
Той кимна.
— Никой никога няма да чуе нищо от мен, Лидия. И той никога няма да научи за теб и…
Той не довърши изречението си.
— Ти върна живота и свободата на двама ни. Първият път, когато лежах в гората и исках да умра. И сега отново. Ние сме ти длъжници, Буба.
Той поклати глава, отричайки.
— Аз дължах това на Люк.
Тя погледна торбичката с бижутата.
— Не ми трябва.
— Не мисля така.
— Не е нито моя, нито на Рос.
— А бебето? Какво ще кажеш за Лий?
Но разбира се! Един ден щяха да разкажат на Лий за майка му! Рос сигурно щеше да поиска да му даде нещо нейно. Лидия реши да скрие торбичката със скъпоценностите в един от кашоните с багаж и да остави Рос да я „открие“. Сигурно щеше да я съхрани за Лий.
— Да, сигурно си прав. Тя наистина принадлежи на Лий.
