— Той е направил нещо с Виктория — прошепна Джентри със скърцане на зъби, макар че фоайето на хотела беше опустяло, ако не се броеше сънливия администратор зад преградата. — Ръсел не знаеше нищо за нея. Ще позволиш на Кларк да се измъкне, докато аз не знам все още нищо за дъщеря си? — Гласът му се извиси, а с него и гневът му. — Е, добре, трябва да ти кажа, че ми писна от постоянните ти предпазни мерки. Изобщо нямам намерение да чакам до сутринта. Тръгвам още сега подире му…
Нещо го шибна и го завъртя. Мейджърс не беше висок, или силен като него, но въпреки пенсионната си възраст, беше много жилав и изненадата беше на негова страна. Той стисна заканително другия мъж.
— Слушай добре какво ще ти кажа, Джентри. Повдига ми се от теб, от нервите ти и от безкрайните ти тиради. Вярно, плащаш на агенцията, така че съм длъжен да те търпя. Но ти не можеш да ми казваш как да си върша работата. Ще стане така, както аз реша. Разбра ли? Както аз кажа.
И за да усили ефекта от думите си, той заби още по-силно юмруци в гръдния кош на мъжа.
— А сега, ако искаш да извикам шерифа да те прибере на топло с обвинение по нарушение на обществения ред, само кажи. Няма да ти позволя да хукнеш и да ми проваляш цялата работа. Кое избираш?
Джентри, ненавиждащ положението, в което се бе оказал, се вгледа в очите на детектива и видя в тях такава решителност, от която дори и бившия железен фермер Джентри би се уплашил.
— Ще почакам до сутринта — отвърна грубо той.
Мейджърс отпусна бавно сакото на Джентри. Не проговори и дума, но острите му очи казаха всичко без думи.
Кланси се клатушкаше и си тананикаше с тъпа усмивка върху лицето. Щеше да я научи той тази кучка. Планираше да бъде там с Мейджърс и Джентри сутринта, когато щяха да изненадат Лидия и съпруга й. Надяваше се да ги спипат по бели гащи.
Той се изсмя мръсно и си спомни как гърдите й изпълваха ръката му. Да върви на майната си, наоколо гъмжеше от жени като нея. Той щеше да си подбере най-хубавите. Утре след ареста на Кларк щеше да получи паричната награда. Скъпоценностите вече бяха в него.
Кланси Ръсел щеше да стане известен! Да, господа. Вече потегляше към висшето общество. Нищо не можеше да го спре по пътя му.
— Хей, мистър — разнесе се нечий тих глас от тъмните сенки на алеята.
— А? — запита Кланси, като се олюляваше и се опитваше да фокусира очите си. — Кой ме вика?
— Аз те викам. — Собственикът на гласа се отдели от сенките. — Не ме ли познаваш?
Кланси примига, докато двата образа се слеят в един, и тогава челюстта му увисна, а очите за малко не изскочиха от орбитите си. Виждаше един дяволски призрак!
— Това е за Люк. Моят брат.
Буба заби ножа до дръжката в основата на диафрагмата му и го дръпна рязко нагоре. Проследи как омразното лице се сгърчи първоначално от изненада, после от ужас и болка, и накрая се сви с гротескното изражение на смъртта.
Буба издърпа ножа и остави безжизненото тяло да се стовари с влудяващ грохот върху заритата с боклук алея. Преди да се отдалечи в мрака невидян и нечут, той коленичи само за секунда до трупа.
Рос лежеше върху сламеника с ръце, сплетени зад тила, втренчен в черното кадифено небе, обсипано със звезди. Той беше щастлив; изпитваше върховно чувство на покой. Задоволството течеше по тялото му като гъст, горещ крем.
Когато бе видял Виктория да умира, си бе помислил, че животът му свършва. Но това съвсем не беше така. Той разбра, че животът предлага толкова радост, колкото и скръб. Не беше наложително човек да се бори непрекъснато, за да докаже колко струва. Когато някой мисли за теб, това те прави ценен.
Лидия мислеше за него.
Не че Виктория не беше мислила. Беше! Тя не би се противопоставила на баща си и не би се оженила за него, ако не го обичаше. Обичаят и общественото положение бяха подхвърлени на присмех. Но би ли се омъжила тя за него, ако знаеше цялата истина за миналото му? Щеше ли да го обича със същата всеотдайност?
Рос не беше убеден. Той никога не бе имал куража да подложи на изпитание силата на любовта й. За него тя беше съкровище, нещо, над което трябваше да трепери, да брани от всичко грозно, да я защитава до смърт. Той не мислеше, че тя би понесла истината за него. Лидия, напротив, сякаш го беше обикнала още по-силно именно заради това.
Любов? Защо бе изплувала тази дума в съзнанието му? Обичаше ли го тя? Тя му беше показала любовта си поне в сто случая, от дребните радости, с които услаждаше живота му, очакването в очите й при всеки поглед към него, задъханата нотка в гласа й всеки път, когато му заговореше. Досега не бе се замислял за тези дребни наглед доказателства. Сърцето и душата му до днес все още преливаха от спомените за Виктория. Но сега…
Той простена и закри с ръка очите си при спомена за нощта, когато му бе показала любовта си без всякакви задръжки. Господи, дали някога е имало жена, която да обича повече съпруга си? Споменът за онази нощ сякаш го обгърна, от ума му не излизаше усещането, което бе изпитал при ласките й.
