— Да, Лангстън. Много кораво копеле се оказа. За малко не се измъкна от ръчичките ми. Биеше се като дива котка. И онзи красавец.
— Уинстън Хил. Ти ги уби и двамата. А те бяха мои приятели.
— Аз бях твой приятел, преди да се обърнеш срещу мен. Не го забравяй. Ти ме заряза, мислейки, че съм мъртъв, госпожице. Ти ми беше жена. И избяга с корем, пълен с моя син. И аз ще имам грижата да ми платиш за всичко. Но първо да стигна до града.
— Какво ще правиш там?
— Ще потърся във фургона ви едно нещо. Ако си ми казала истината, те не са стигнали много далеч.
Лидия си помисли за мистър и мисис Причард и петимата им синове. Още невинни жертви на съвестта й.
— Няма да можеш да го намериш — каза тя с глас, който прозвуча неубедително дори и на нея.
Той я стисна за челюстта и изсъска в лицето й:
— Моли се по-добре да ги намеря, защото иначе ще ме видиш сутринта зад гърба на шерифа.
И с тая заплаха той се дръпна. Лидия не откъсна поглед от отдалечаващата се фигура. Повтаряйки си списъка на престъпленията, които бе извършил само срещу нея, тя проумя до каква степен го ненавижда, колко много желае смъртта му. Понечи да хукне подир него, но спря. Как можеше да го убие с голи ръце? Та тя нямаше никакво оръжие. Той щеше да я надвие, сигурно щеше да я убие, и после да се върне за Лий и Рос.
Какво да правя, Господи? — питаше се тя, докато се качваше във фургона, където Лий спеше мирно и кротко. Не можеше просто така да си седи и да остави това животно да разруши живота й повторно. Трябваше да направи нещо. Но какво? Какво?
Отвън нечия сянка се отдели от фургона. Тя прие фигурата на мъж. Той надзърна във фургона и видя Лидия да плаче над кошчето на бебето. Тя кършеше ръце и ронеше сълзи. После погледна след клатушкащия се мъж. Устните му се свиха, той стисна ръце в юмруци.
И безшумно последва мъжа.
Кланси не можеше да повярва на късмета си. И наистина беше извадил страхотен късмет.
Забеляза фургона на Коулман на главната улица на града, паркиран до един магазин за галантерийни стоки. Тъпият му собственик и съпругата му заедно с петте момчета бяха струпали цял куп стока до магазина и върху тротоара, като оживено спореха как да ги натоварят по най-добрия начин.
Той ги бе наблюдавал незабелязано от другата страна на улицата. И когато всички отново влязоха вкупом в магазина за още стока, той прибяга по улицата и се вмъкна във фургона преди някой да го е видял. Нужни му бяха само секунди, преди да открие дъските, разместени от Лидия. И преди семейство Причард да се върнат, след миг Кланси вече крачеше по тротоара с торбичката в пазвата си, радостен, че не му се бе наложило да убие някого и да вдига излишен шум.
Обмисляше по кой начин беше най-добре за него да се свърже със закона. Трябваше ли да влезе с гръм и трясък в офиса на шерифа, обявявайки на всеослушание, че знае къде се намира Сони Кларк? Той не смяташе хората на закона за особено умни. Шерифът можеше и да не знае дори кой е този Сони Кларк. В края на краищата, Тексас не беше територия, в която се беше подвизавал Кларк. Можеше да се наложи да изчакат дори и дни, докато проверят нещата и получат заповед за арест. А през това време Лидия и Рос можеха да офейкат без следа. Не, той трябваше да убие и двамата, за да не допусне това да се случи. Но как можеше едновременно да държи под око и тях, и кухия шериф?
Ами ако Лидия вземеше да се раздрънка за убийствата? Разбира се, срещу него щяха да бъдат само голите й обвинения, защото кой щеше да повярва на съпругата на един престъпник като Кларк? Но имаше и няколко свидетели, които можеха да потвърдят, че са го виждали да се навърта около кервана. Те не можеха да го обвинят конкретно в нищо, но със сигурност щяха да му попречат да грабне наградата.
След като скъпоценностите бяха вече в ръцете му, оставаше единствено да предаде Кларк на закона и да си получи наградата за това. После да офейка по най-бързия начин. Но как да го изпипа така, че никой нищо да не заподозре?
Блъскаше си главата над този въпрос, докато си пробиваше път във фоайето на хотела. Скоро спря пред салона. Огледа втренчено залата, търсейки бара. Първото, което прикова вниманието му, бяха двамата мъже, седнали настрани от тълпата в кресла с малка маса помежду им. Единият разгорещено обясняваше нещо, приведен над масата, като яростно блъскаше с юмрук по лъскавата повърхност. Другият слушаше с отегчена физиономия, но с очи пронизващи тълпата в съседния салон с професионална острота.
Кланси спря на място и се втренчи, принуждавайки останалите мераклии за развлечения да го заобикалят при влизането си. Той познаваше отнякъде двамата мъже! Раната му тогава още не беше преминала и беше доста пиян през онази нощ в Ноксвил, но не чак дотам, че паметта да му изневери сега. Бяха същите. Същите, които го наведоха на мисълта, че Лидия е могла да потърси убежище в кервана. Мъжете, които преследваха Кларк.
Малко остана да изреве от радост. Нямаше майтап, беше копеле със страшен късмет.
