— Купихте ли и за вас?
Буба хвърли поглед на Люк.
— Не.
Лидия се смути от начина, по който беше накарала момчето да си признае. Лангстънови сигурно не можеха да си позволят салам. Тя самата и майка й бяха работили при един касапин цял ден, а той накрая им даде по фунт бекон и парче салам. Тя нямаше представа какво представляват парите, или какво би струвало парче салам.
— Е, заслужавате награда, загдето ми донесохте… загдето изпълнихте поръчката на мистър Коулман. — Тя бръкна в кутията с кухненските принадлежности и извади касапски нож, след което опря салама в тялото си и отряза по парче за двамата.
— Ето, вземете.
Люк мигновено протегна ръка за своя дял и необезпокояван го натъпка в устата си. Буба пое порцията си с неохота.
— Много ви благодарим, мис Лидия.
Той с облекчение видя, че тя не е с онази обтегната рокля, макар че изпълваше добре и старата риза на Люк.
Тайните на женското тяло бяха завладели душата и мислите му. Присила Уоткинс по цял ден не му излизаше от ума. Беше я зърнал в дъжда предната вечер. Роклята й плътно прилепваше към тялото й от дъжда и всяка подробност изпъкваше съвсем отчетливо. При вида на Буба и се обърна към него с цялото си тяло, очевидно без да съзнава, че роклята гърдите и безсрамните й зърна. Цяла нощ не успя да мигне; от ума му не излизаха мокрите й гърди.
А сега Лидия с нейната топлина и мекота го смути много.
— По-добре да се прибираме, защото иначе мама ще прати полиция да ни търси.
Лидия се усмихна.
— Да, добре е да се прибирате.
И те се отдалечиха в сгъстяващия се мрак.
Двамата с Рос разделиха храната за няколко дни след като се върна във фургона. Дори и студена, тя й се стори по-вкусна от всичко, което беше слагала в устата си до този момент. Преди да я открият Лангстънови, не беше имала и представа, че може да се готви толкова вкусно.
Наближаваше моментът, от който тя изпитваше панически страх. Страхът на Рос обаче беше още по-голям от нейния. Земята вече беше подгизнала до такава степен, че нямаше никакъв шанс да остане дори относително сух при нощувката си върху нея. Фургонът предлагаше топъл уют с мекия пламък на фенера, с мириса на пременения в чисти пеленки Лий, с… Лидия. Женското й присъствие правеше атмосферата във фургона съвсем домашна.
Той проточи времето, през което можеше да се наслаждава на топлината и уюта, като се захвана с кърпенето на юзда, което спокойно можеше да изчака още няколко дни. Това му отне предостатъчно време. Искаше да е сигурен, че двете сенки върху брезента хвърляни от фигурите им са на достатъчно благоприлично разстояние една от друга в случай, че някой реши да провери. След като времето напредна достатъчно, той събра влажната си постеля и се насочи към изхода.
— Не забравяй да угасиш фенера — каза й той, без да я погледне.
Тя седеше в ъгъла с Лий на ръце. Бебето беше накърмено, но тя не искаше още да го приспива. Обичаше да усеща телцето му до своето, да усеща бързия му пулс.
— Лека нощ, мистър Коулман.
Тя го проследи с виновен поглед как се измъква от фургона. Справедливостта изискваше да изрита нея на дъжда, а той да си остане на сухо. Веднъж се бе опитала да пробуди здравия разум в него, но без резултат. Само го разгневи. Но тя беше не по-малко упорита от него. Втори път нямаше да му предложи.
Тъкмо се беше унесла в сън, когато трясъкът на гръмотевица я изхвърли от постелята. Последният път, когато Кланси се беше вмъкнал при нея и бе затулил устата й за да не вика, гърмеше по същия начин. Челото му и горната му устна бяха потни. Беше сънувала хищните му ръце да лазят по тялото й, придружаващата болка, срама и отчаянието след това.
Отново прогърмя. Дъждът заблъска с всички сили брезента на фургона. Сякаш биеха хиляди малки барабани. Лидия потрепери от страх. Среднощният й кошмар не искаше да я напусне. Тя погледна Лий. Бебето спеше. Помисли си за мистър Коулман вън на дъжда и преди още да е осъзнала какво прави, запълзя към края на вагона.
При трясъка на гръмотевицата, която събуди Лидия, Рос реши, че е най-големият глупак да се отказва от топлината на фургона заради една проститутка, която можеше да духне всеки момент. Беше прогизнал до кости, трепереше от всеки порив на вятъра и дъжда, които го намираха под фургона. Момичето можеше да върви по дяволите заедно с мисис Уоткинс и всички останали, за които не даваше пукната пара. Той щеше да се прибере вътре. Измъкна се и тъкмо посегна към брезента, когато Лидия го дръпна отвътре.
Гледаха се като онемели един друг, без да си дават сметка за дъжда, който се изливаше върху Рос. Следващият гръмотевичен трясък, обаче, придружен с мълния, ги върна в настоящето.
Лидия посегна и го хвана за ръката. Малко след това около него се образува голяма локва.
Лидия коленичи пред него и започна да разкопчава ризата му, без да осъзнава, че полите на нощницата й се мокрят.
— Щеше да пукнеш там долу — изрече тя гневно, докато измъкваше прогизналата риза от раменете и ръцете му. — Сваляй ги тия панталони!
