Рос беше прекалено премръзнал, за да се съпротивлява, и сляпо изпълняваше заповедите й. Лидия захвърли ризата му вън на стъпалата. По-мокра от това нямаше да стане. Запали фенера, но измъкна фитила съвсем малко, колкото да мъждука. Повече не им трябваше. Погледна през рамо, за да се увери че наистина сваля панталоните си.
— Дай ми всичките си дрехи. Ще ги простра отвън.
Беше с гръб към него, но го чуваше как се съблича. Панталоните му сигурно тежаха десет фунта с водата, но тя успя да ги задържи на протегнатата си ръка, изнесе ги отвън заедно с чорапите и бельото.
Когато се обърна към него, той вече се беше увил в одеяло.
— Целият трепериш. Да не си мокър още?
Тя бръкна в шкафа, където държаха хавлиите и му подаде две.
— Подсуши си косата.
Той обви главата си с хавлията и яростно се заразтрива. Пъргавите й ръце сновяха около него. Рос застина за миг, но се овладя, докато тя бързо подсушаваше кожата на раменете, гърдите му и надолу към стомаха.
Беше удивена колко твърдо е тялото му. Бронзовата му кожа покриваше корави като камък мускули и здрави кости. Беше нашарен с дребни белези, а един точно под лявото му рамо изглеждаше направо страшен. Сякаш някакъв гигантски юмрук беше сграбчил и изтръгнал шепа от плътта му. От какво ли е пострадал толкова? Сякаш усети болка, като го докосваше. Прииска й се някак да го приласкае и успокои.
Другото нещо, което я заинтригува и възбуди, беше гъстата окосменост по гърдите му. Напомняше мрачен облак, влажен и къдрав едновременно. Но колкото по-надолу се спускаха ръцете й, толкова по-мек и копринен ставаше косъмът. А към пъпа вече се свиваше.
Рос затаи дъх, когато ръката й докосна пъпа му и стисна зъби, когато усети пръстите й да тръгват нагоре по ребрата. Той обви хавлията около врата си и хвана китките й, като я отблъсна назад. Искаше само да спре ръцете й. Не беше и предполагал, че ще я завари напълно неподготвена; теглото й беше не по-голямо от това на едно дете. Внезапното му движение я накара да залитне и да се стовари в скута му. Гърдите й се притиснаха плътно в него, а коленете й… Господи! Дали беше успяла да го усети колко е корав и гол?
В продължение на няколко мига се взираха втренчено един в друг, дъхът им се сливаше, а сърцата им биеха така гръмко, че заглушаваха и бурята отвън.
Дяволските й очи! Той потъна в скъпоценните им дълбини. Милиардите им фасети бяха безброй. А устата й напомняше за някакъв много рядък и скъпоценен плод, от който боговете произвеждат нектар. Връхчето на езика му жадуваше да се зарови в потайните й дълбини и да вкусва… и да вкусва безкрай пъти сладостта й. Да не беше лишена от кости? Цялото й същество беше толкова податливо и меко, без никакви коравини или изпъкналости?
Поиска да я целуне, да разруши съвършенството на устните й със своите. Жадуваше да оформи наново това невероятно гостоприемство според желязното си желание. Щеше да умре, ако не се поддадеше на този див и безумен зов на тялото си.
Но той съзнаваше много добре какво щеше да се случи, ако се вслушаше в гласа на инстинкта си. И наложи цялата си воля да го заглуши.
Хватката му постепенно отслабна и той бавно я отпусна настрани. Лидия бързо се дръпна назад още в мига, в който усети, че е свободна. Искриците, излъчвани от зелените му очи, я омайваха и плашеха едновременно. Когато се почувства на безопасно разстояние от него, тя прошепна:
— По-добре ли се чувстваш?
Това зависеше изцяло от гледната точка.
— Горе-долу.
— Зъбите ти вече не тракат.
— Позатоплих се.
Той направо вреше. Като адски казан. С такава сила, че се чудеше как още косата му не се е овъглила.
— Иска ми се да имахме нещо горещо да пийнеш.
— И на мен. Ще се опитам на закуска да разпаля огъня.
Нито единият, нито другият мислеха така, но това му даваше възможност да поддържа разговора и нещо, за което и двамата да кимат утвърдително. Сега вече, след като бяха овладели кризата, идваше ред на проблема с преразпределението на жизненото пространство във фургона.
— Няма да е лошо да си облека нещо отгоре.
— О — изрече тя с ръка на устата.
Не можеше да си обясни защо така силно думкаше сърцето й, защо дъхът й беше толкова ускорен. Но при всеки поглед към скритото в одеяло тяло нещо сякаш я стискаше за гърлото.
— Разбира се.
Тя се обърна с гръб към него и се престори, че оправя постелята върху сламеника.
След малко той произнесе:
— Всичко е наред.
Седеше на пода облечен в бричове и надяваше чорапи. Не беше си облякъл още риза. Ръцете му и гърдите му настръхнаха под погледа й.
— Мистър Коулман — изрече тя, — трябва да легнете под завивките, иначе ще хванете пневмония.
— Не. Предпочитам да се сгуша ей тук.
— Не. Аз вече затоплих мястото. — Точно от което панически се боеше. — Пък и в края на краищата, това си е вашето легло.
Е, момичето поне не беше от тия, дето забравяха бързо.
— Не, ти си продължаваш…
— Моля ви, не бъдете толкова упорит…
— Не съм упорит.
